![Магазинът [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/2/8/magazint-bg-download.jpg)
Магазинът [bg]
- Автор: Паттерсон Джеймс, DiLallo Richard
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Магазинът [bg]». Краткое содержание книги:
Искаше ми се да вметна: „Е, такава е целта“, но започвах да усещам, че в Ню Бърг е добре да си държа остроумната уста затворена. Меган беше много по-добра от мен в това начинание.
— Госпожица или госпожа сте? — попита съпругата ми.
Библиотекарката се усмихна. От куртоазия. Бях сигурен, че усмивката й е фалшива.
— Не съм госпожица. Госпожа съм.
— О, значи сте омъжена? — реагира Меган.
— Да, омъжена съм.
Нямаше как да не вкарам чара си в действие:
— Е, не се съмнявам, че ще се запознаем с господин Борели в следващите няколко дни.
— Не, няма — отвърна библиотекарката.
Опа — развод или смърт. Пак сгазих лука.
— Съпругът ми беше прехвърлен — отвърна тя.
Настъпи тишина. Лицето на Деб Борели отново беше празно. Очите й подскачаха между мен и Меган. Реших, че сега е моментът да кажа нещо.
— Прехвърлен. Какво означава това?
Библиотекарката присви очи. Брадичката й потрепери едва, но все пак отговори:
— Той… беше прехвърлен.
Да, никога не ми стигаше да допускам малки грешки, трябваше постоянно да ги поправям, за да станат големи.
— Какво имате предвид под „прехвърлен“? — попитах аз.
— Както обясних: вече не е тук.
Госпожица Борели се завъртя и тръгна в противоположната посока.
— Моля да ме извините.
11
Всички бяхме изморени, разгневени и изнервени, когато се върнахме при колата. Докато пътувахме, се забавлявахме като всяко друго нормално американско семейство: карахме се като идиоти и си опъвахме здраво нервите.
— Защо веднъж ти не седнеш отзад, мамо? — попита Алекс. В гласа му се усещаше хищническо настървение. Не бях в настроение да се занимавам с него.
— Майка ти винаги стои отпред — отвърнах аз. — Такова е правилото. Затова не започвай.
— Онзи път, когато ходихме в Олбани, не се вози отпред — сопна се синът ми.
Линдзи се включи в играта.
— Защото тогава се държа като бебе и излъга. Каза, че ти е станало лошо, а това не беше вярно. На теб никога не ти е прилошавало в кола.
— Става ми лошо, когато те погледна — отвърна Алекс.
Внезапно (и неочаквано) Меган експлодира.
— Млъквайте. И двамата. Просто млъкнете. Само малоумници могат да спорят кой къде да седи в проклетата кола.
За да предотвратя потенциална ескалация на спора, реших да се намеся:
— И да не съм чул някой от вас двамата да си прави шега с фразата „само малоумници“.
Преди аз или някой друг да успее да каже нещо, забелязах светлините в огледалото за обратно виждане. Веднага бяха подкрепени от сирена.
— Какво, по дяволите, стана пък сега? — Почти без да мисля, отбих встрани на пътя. Дръпнах ръчната и отново погледнах в огледалото за обратно виждане.
О, определено беше полицейска кола и светлините й продължаваха да светят.
Алекс и Линдзи се редуваха да питат „Какво става?“ и „Защо спряхме?“.
— Не се обръщайте! — провикнах се аз, без да имам никаква идея защо го направих. Присвих очи и започнах да местя поглед между огледалото за обратно виждане и страничното.
Не бях напълно сигурен, но ми се стори, че закръгленото лице и широките рамене принадлежаха на същото ченге, което ни отправи предупреждението за неправилно пресичане.
Защо не излизаше от проклетата си кола?
Светлините продължаваха да присвяткват. Пак се чу сирена. Този път от друга кола, пак полицейска. Тя ни подмина и спря пред нас. Сирената замлъкна. Не знаех дали трябва да изляза от колата… доколкото си спомнях, човек трябваше да стои в автомобила си… от друга страна, ако не излезех, можех да ядосам ченгетата. Изведнъж зад нас изригна експлозия от звук от високоговорителя на патрулната кола.
Полицията към спряната кола. Полицията към спряната кола.
Моля продължете към местоживеенето си. Повтарям. Моля продължете към местоживеенето си. Не превишавайте позволената скорост. Продължете сега.
— Какво ще правим, татко? — попита Алекс.
В този момент в мен бушуваха най-различни чувства. Бях бесен, унижен, оглупял. Но най-вече бесен, разбира се, затова се развиках на сина си:
— Да не си глух? Човекът нямаше как да е по-ясен. Трябва да се прибираме у дома, да продължим до проклетото си местоживеене. Чу го какво каза.
Ръцете и дланите ми бяха вдървени, но успях да се включа в изключително слабия трафик. Когато го сторих, полицейската кола пред мен предвиди намеренията ми, също се включи в движението и застана пред мен. Нямаше как да превиша позволената скорост, дори да исках.