Истинската история за носа на Пинокио [bg]

Точно след минута на вратата се почука отново, този път по-дискретно. Тъкмо преди да успее да вземе ключа и пак да отключи чекмеджето на бюрото си.

— Влез — изрева Бекстрьом, тъй като, логично, съдейки по звука, не би могла да бъде Аника Карлсон, взела спонтанното решение за повторно посещение.

„Още по-лошо“, помисли си той, като видя кой влиза. Криминален инспектор Росита Андершон-Триг, навършени петдесет години, от които нито една не минала, без да остави следа, будеща представа за проливен дъжд, и какъв късмет, че вече бе успял да вземе телефона в ръка.

— Моля да ме извините, Росита — каза Бекстрьом и направи възпиращ жест с ръка. — Ще го обсъдим утре. Тъкмо получих важно повикване — продължи той и благодари, като закри телефона с ръка.

— Утре? Може ли утре сутрин? Много е важно. — Колежката Андершон-Триг му хвърли поглед хем подозрителен, хем подканящ.

— Разбира се, разбира се. — Бекстрьом махна отново с ръка, малко по-настойчиво този път, като същевременно подчертано постави телефона до ухото си.

„Трябва да сложа резе на тая глупава врата“, рече си той веднага щом тя излезе.

Поради липса на по-добро средство, той светна червената лампа отново и за по-сигурно взе стола за посетители, като го допря до вратата, така че облегалката да подпира дръжката. После се върна на бюрото, седна и отключи чекмеджето.

„Следващият ще трябва да е наистина брутален“, каза си той. А как само валеше навън. Неутешимият и непреставащ дъжд в началото на лятото се стичаше на вади по прозореца на кабинета му, който беше неговият затвор. Що за живот живеем ние, хората, помисли си и въздъхна дълбоко.