Истинската история за носа на Пинокио [bg]

— Смятате, че може да се наложи да се снемат отпечатъци от жертвата? — каза Бекстрьом. „За какво ни е всичко това? Цялата история е ясна като бял ден — разсъждаваше той. — Една мека китка натупва друга мека китка. Типична гей разпра, по всяка вероятност са се счепкали за цената на някой античен дилдо, принадлежал на трета мека китка. На кой нормален човек ще му дойде наум да размахва тръжен каталог?“

— Не, не е такъв — отговори Рогерсон. — Това именно е особеното на този сигнал. Защото подателката разпознала жертвата. Той е неин съсед. Тя го познава от много години, така че е напълно сигурна. Казва, между другото, че живеят само на няколко преки един от друг. Проверих го в компютъра. Няма никакви провинения. Изглежда е наистина деликатен човек. Приятел на краля, може би.

— Никога не се знае.

— Разказвайте — каза Бекстрьом. Приятелят му, големият салам, изглежда се беше укротил. „Може да е от мъртвото псе“, помисли си той. Или онези двамата, аналните акробати, чисто и просто са го извадиш от концентрация.

— Той се казва Ханс Улрик фон Комер, барон, с благородно потекло, шейсет и три годишен. Женен с две големи деца, две дъщери, и двете са омъжени. Живее в къща под наем. Намира се само на няколкостотин метра от двореца и очевидно е собственост на канцеларията на ковчежника. Освен това изглежда е свързан с двора. Той е нещо като познавач на изкуството, доктор по история на изкуството, и навярно помага на двора да се грижи за колекциите си от изкуство и антики. Освен това има собствена фирма, която се занимава с изкуство, извършва оценяване, помага на хората да купуват и продават произведения на изкуството и други подобни.

— Той подал ли е сигнал? — попита Бекстрьом, макар вече да знаеше отговора. „Женен с две дъщери и защо да тревожи ненужно женичката? Как не“, прецени Бекстрьом.

— Не, това именно е странното — каза Рогерсон. — Не намерих никакъв сигнал от него. Затова му позвъних и му казах, че сме получили анонимен сигнал за посегателство срещу него, и попитах какво би казал по въпроса. Той категорично отрече. Твърдеше, че дори не е бил тук, когато е станало. Всъщност тонът му издаваше силно раздразнение.

— Виж ти, виж ти — възкликна Бекстрьом и погледна демонстративно часовника си. — Добре, добре — продължи той. — Ако питате мен, това е типичен случай за отхвърляне. Маркирайте сигнала с „Не е престъпление“, за да не утежняваме статистиката ненужно. Ще сложа чавка на тая глупост. И така, приключваме прегледа. Ако има нещо, което тежи някому на сърцето, аз съм в кабинета си до обяд. После, за съжаление, трябва да отида на среща в областната криминална служба, така че ще трябва да се оправяте без мен.