Диамантът на Венеция [bg]

ШЕСТА ГЛАВА

През първите няколко минути след събуждането си Пол не бе в състояние да си спомни къде се намира. Беше много тъмно. Той лежеше в легло с балдахин, в много висока стая. Стените бяха покрити с кожена ламперия, а на прозорците бяха спуснати тежки завеси от дамаска, за да блокират дневната светлина. Изведнъж осъзна, че не е сам, че от долния край на леглото някой го наблюдава.

— Констанца?

— Пол, буден ли си?

— Да.

Той се опита да се обърне, но беше пронизан от силна болка между очите.

— Как се чувстваш?

Чу изливането на вода в леген, после почувства на челото си хладна кърпа.

— Не така! — извика. Вдигна ръка към челото си и пръстите му се сблъскаха с цицина с размерите на топка за тенис.

— Божичко!

— Боли ли?

Той прокара пръсти по останалата част от лицето си.

— Носът ми! Божичко, сигурно съм го счупил!

— Напълно възможно — отбеляза Констанца без никакво съчувствие в гласа. — Строполи се по очи на пода. Тук, в тази стая.

— Строполил съм се…

Пол прокара език по устните си. Бяха толкова изсъхнали, че чак се бяха напукали. В устата си усети странен метален вкус — вкус, който познаваше добре, вкус на кръв. По брадата и в косата му бяха залепнали люспици от нещо сухо и черно. О, боже!

Отпусна се на възглавницата и затвори очи. Събитията от предишната нощ започнаха да се връщат в съзнанието му, бавно и болезнено.

— Имам съобщение за теб. От Джон Карю — изрече тя и му подаде чаша с вода.

— Карю? — отвори рязко очи Пол. Обърна се по-бързо, отколкото възнамеряваше, и едва се сдържа да не изреве от болка. — Убих ли го?

— Не.

— Жалко — клепките на Пол изпърхаха и пак се затвориха. — Значи следващия път.

Изненадващо Констанца не направи никакъв коментар. Затова Пол бавно допълни:

— Той винаги е бил хитро… лъжливо дребно копеле, не мислиш ли?

В този момент не можеше да си спомни съвсем ясно точно защо е искал да убие Карю, но чувството на гняв към него беше все още налице, като червено петно, притискащо очите му.

Констанца пак не отговори. О, добре! И двамата да вървят по дяволите! Пол остана в своя мрак. Говоренето го беше изтощило, но болката в главата му беше твърде силна, за да го остави да спи. Може би, ако пийне малко вино… Но макар и привлекателна по принцип, сега дори самата мисъл за вино бе достатъчна, за да накара стомаха му да се преобърне. Констанца се канеше да му казва нещо, но колкото и да се стараеше, той не можеше да си спомни какво беше то. В тъмнината на стаята, където той лежеше в буден сън, съвсем неочаквано и едно по едно в главата му започнаха да изплуват късчета от предишната нощ.