Катерина де Медичи [bg]

Седнах със скръстени крака, наместих книгата върху скута си и я отворих. Бях твърде развълнувана да чета, но притиснах длани в хладните страници и се втренчих в думите. Повдигах листовете, обръщах ги, приглаждах ги с ръка и постепенно се успокоих. Задишах по-бавно, очите ми се съсредоточиха и започнах да различавам думи и фрази.

Тъкмо се зачетох, когато долових движение. Запъхтян, Пиеро застана на прага с почервенели бузи. По лицето му се четеше непоносима скръб и вина. Сърцето ми се сви и сведох очи към книгата в скута ми.

– Казах им, че няма да те изоставя. Няма да замина без теб – заяви той.

– Няма значение какво искаме ние – изрекох с равен тон.

Ако ме грозеше сериозна опасност, Пиеро не биваше да остава с мен. Сега щях да му помогна най-добре, ако проявя безсърдечие.

– Наследница съм и се налага да остана. Ти не си наследник. Длъжен си да уважиш споразумението на майка си и да заминеш.

– Искат Иполито и Сандро, не теб – възрази той. – Ще говоря с мама. Ще я вразумя...

Прокарах пръст по страницата и рекох хладно:

– Вече е решено, Пиеро. Няма смисъл да го обсъждаме.

– Катерина...

Произнесе името ми толкова отчаяно, че упорството аха да ме напусне. Не отместих обаче очи от книгата.

Той се помая още малко на прага, но аз не вдигнах поглед, докато не чух стъпките му да се отдалечават.

Седях сама в библиотеката, докато слънцето се заспуска по небесната полусфера, и не помръднах, докато шумът не ме тласна към прозореца.

Каляската с Пиеро, братята му и свако Филипо изтрополи до портата и спря до нея. Нашите войници отстъпиха настрани, за да я отворят. Двама благородници влязоха в имението ни. Единият имаше самонадеяно изражение и извезана синя туника. Другият беше смугъл и мускулест, със стойка на военачалник. Минаха край войниците и мъжът в синьо даде знак на кочияша.

Наблюдавах тъжно как каляската изгромолява през портата и поема по улицата. Пиеро не ме забелязваше. Ниското слънце сияеше ослепително и аз не виждах прозорците на каретата. Все пак махах с ръка и проследих как впрягът се запътва на север по Виа де Джори и изчезва.

На вечеря Паола ме намери и ме нахока да се прибирам в спалнята, където ме чакаше поднос с храна. Донесе ми и талисман на кожена каишка и го провеси на врата ми. Съгласих се да не излизам от стаята си, ако ми донесе книгата на Фичино, ала преди да тръгне към библиотеката, я обсипах с въпроси: как се казват мъжете, влезли през портата, докога ще останат. Паола беше изморена и изнервена, но успях да изтръгна думите:

– Николо Капони, предводител на бунтовниците, и генералът му Бернардо Ринучини.

Послушах я и останах в стаята си. Четох дълго и трескаво и най-сетне заспах.

Събудиха ме викове. Излязох бързо на площадката пред стълбището. Във фоайето долу Пасерини – в алена кардиналска роба, поръбена с хермелин, и двойна брадичка, преляла над възтясната яка – крещеше, застанал между Иполито и Сандро. Кардиналът изглеждаше пиян от порядъчна порция вино.