Преобърнатият свят [bg]

Беше ми отнело толкова много време и усилия да си получа ваната, че се чудех дали изобщо ще ми помогне; но след като се избърсах й облякох отново, вече не се чувствах така вдървен, както преди. Все още изпитвах лека скованост, докато раздвижвах мускулите си, но умората беше напуснала тялото ми.

Преждевременното ми завръщане в града неизбежно върна спомена за Виктория. Беглият поглед, който й хвърлих по време на церемонията, беше засилил любопитството ми. Мисълта да се върна веднага, за да изравям стари траверси от земята, започна да избледнява, макар да чувствах, че не трябва да съм далеч от Малчускин за твърде дълго и реших да се опитам да я намеря.

Излязох от банята и забързах към асансьора. Никой не го ползваше в момента, но аз трябваше да го извикам на етажа, на който бях. Когато пристигна, успях да разуча бутоните за управлението му по-подробно. Реших да експериментирам.

Първо отидох на седмо ниво, но след кратка екскурзия по коридорите не открих никаква съществена разлика от нивото, което току-що бях напуснал. Същото важеше и за повечето други нива, въпреки че трето, четвърто и пето бяха видимо по-оживени. На практика, първото ниво представляваше тъмен тунел под самия град.

Няколко пъти се качвах и слизах, за да открия, че между първо и второ ниво има изненадващо дълго разстояние. Всички други разстояния бяха много къси. Оставих асансьора на второ ниво, тъй като интуитивно почувствах, че точно тук ще намеря училището, а ако грешах, щях да продължа да го търся пеш.

Срещу входа на асансьора на второ ниво имаше ред стъпала, спускащи се към напречен коридор. Имах някакъв бегъл спомен от момента, когато Брух ме беше завел на церемонията и скоро се намерих на вратата, водеща към училището.

Като влязох вътре, я заключих с ключа на гилдията. Всичко ми беше познато. Осъзнах, че до този момент движенията ми бяха внимателни и предпазливи, но сега се почувствах у дома. Слязох бързо по стълбите и тръгнах по късия коридор, който познавах така добре. Мястото изглеждаше различно от останалата част на града и миришеше различно. Видях познатите драсканици по стените, където поколения деца преди мен бяха писали имената си, видях старата кафява боя, износените дъски на подовете, вратите, които не се заключваха. По навик се отправих направо към стаята си и влязох вътре. Нищо не беше разместено. Леглото беше оправено и стаята — по-подредена, отколкото някога е била, докато я използвах редовно, но малкото ми вещи си стояха по местата. Същото беше и с тези на Джейз, въпреки че от него нямаше и следа.

Огледах се още веднъж, после се върнах в коридора. Направих това, което исках, и вече нямах друга цел. Тръгнах надолу по коридора, към различните стаи, в които ни преподаваха. През затворените врати се чуваха приглушени шумове. Надничах през кръглите стъклени шпионки и виждах класовете, които учеха. Само преди няколко дни и аз бях там. В една от стаите видях някогашните си съученици; подобно на мен, имаше такива, които, без съмнение, се готвеха за чираци в някоя от гилдиите от първа степен, но повечето щяха да заемат административни длъжности в града. Бях изкушен да вляза и да посрещна въпросите им спокойно, запазвайки загадъчно мълчание.