Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Имаш още десет минути. Ще трябва да тичаш — забеляза Гандалф.

— Но… — рече Билбо.

— Няма време за това — прекъсна го вълшебникът.

— Но… — понечи отново да каже нещо Билбо.

— Нито пък за това има време! Тръгвай веднага!

До края на живота си Билбо не можеше да си спомни как се намери навън без шапка, без бастун и без пари — изобщо без нито едно от онези неща, които обикновено вземаше със себе си, когато излизаше. Оставяйки втората си закуска недовършена и трапезарията — полуразтребена, той пъхна ключовете си в ръцете на Гандалф и затича надолу по пътеката толкова бързо, колкото можеха да го носят рунтавите му крачета. Мина покрай голямата мелница, прекоси Реката и със същата скорост продължи още около километър.

Тъкмо когато биеше единайсет часът, той пристигна в Крайречкино съвсем запъхтян и откри, че е забравил да си вземе носна кърпичка.

— Браво! — викна Балин, който стоеше на вратата на странноприемницата и го чакаше.

Тъкмо в този момент останалите джуджета се показаха на завоя на пътя откъм селото. Те яздеха понита, отрупани с всевъзможен багаж — торби, вързопи, пакети, пакетчета и какви ли не дреболии. Имаше и едно съвсем мъничко пони, очевидно предназначено за Билбо.

— Хайде, мятайте се и двамата на седлата, че да потегляме! — нареди Торин.

— Много съжалявам — рече Билбо, — но дойдох без шапка, забравих си носната кърпичка и не взех никакви пари. Намерих бележката ви едва в десет и четирийсет и пет, ако трябва да бъда точен.

— Не е нужно да си толкова точен — обади се Дуалин. — А за кърпичките не се тревожи! Докато постигнем целта на нашето пътешествие, ще трябва да минеш не само без носна кърпичка, ами и без много други неща. Що се отнася до шапката — аз нося в багажа си резервна качулка и едно наметало.

И тъй, в една прекрасна утрин тъкмо преди началото на месец май, те потеглиха бавно от странноприемницата е натоварените си понита. Билбо се бе пременил с тъмнозелена качулка (малко поизбеляла) и тъмнозелена наметка, взети назаем от Дуалин. Бяха му възголемички и в тях той изглеждаше доста смешен. Какво би си казал баща му Бънго за него, не смея и да помисля. Единствената утеха на хобита бе, че не можеше да го сбъркат с джудже, тъй като нямаше брада.

Не след дълго, до тях изведнъж изникна Гандалф, възседнал великолепен бял кон. Той носеше със себе си множество носни кърпички, лулата на Билбо и тютюн. След това пътешествието продължи пътя си много весело — през целия ден си разказваха приказки или пееха песни, които секваха само когато джуджетата спираха някъде, за да се нахранят. Е, не спираха толкова често, колкото му се щеше на Билбо, но все пак той взе да си мисли, че в края на краищата приключението не е чак толкова лошо нещо.