Бессильные мира сего
- Автор: Стругацкий Борис Натанович, Витицкий С.
- Язык: болгарский
- Год: Наследник Стругацких
- ISBN: 5-699-19393-6, 5-7921-0716-1, 5-699-19394-4
- Переводчик: Максим Стоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бессильные мира сего». Краткое содержание книги:
Тя се усмихна с блестящите си устни.
— Заради лошото време е — обясни жената. — Повишената влажност ми отива, както сигурно сте забелязали.
Това не беше истина (той почувства характерния „тласък в душата“, както го наричаше пред себе си — медиците го наричаха сърдечна екстрасистула) и усмивката му се получи фалшива, макар че тази малка, битова, безкористна кривда изобщо не го засягаше.
— Отивам да се трудя плодотворно — каза той и побърза да излезе. — Желая ви най-сърдечно същото.
В кабинета си Работодателя говореше по телефона. Бе се разположил в своето „кресло на ръководител“ (сто и пет долара, включително доставката) Беше черно, с много висока облегалка и кръгли подлакътници. Той така бе преплел дългите си крайници, че приличаше на черен октопод или на змийско кълбо в любовен период. Юрий си помисли (за кой ли път вече), че ако сега го види някой клиент, едва ли ще поиска да ги наеме. Освен в цирка.
— Най-важното е! — подчертаваше Работодателя в слушалката с характерния си, само за клиенти, кадифен глас. — Не, не, именно това е най-важното! Всичко останало е несъществено, прах, небитие на материята, повярвайте ми…
Юрий отиде на работното си място, седна, остави настрани жълтата папка с пощата и взе да настройва апаратурата. Включи компютъра, провери сигналното копче на магнетофона — като че всичко беше о’кей. Магнетофонът записваше и отчиташе, копчето се натискаше лесно и безшумно и сигналната лампичка на бюрото на шефа светеше — отблясъците й можеха да се забележат по подметката на Работодателя, която сега се намираше там, където при делови контакт трябваше да е физиономията му. Честно казано, решението със сигналната лампичка не беше сполучливо. Клиентът можеше да забележи този отблясък, да застане нащрек или да се учуди, дори да се заинтересува, а това би било абсолютно излишно. Но не бяха успели да измислят нищо друго. Всички други начини за сигнализиране бяха или сложни, или ненадеждни, а и опитът показваше, че на клиентите не им е до това, да обръщат внимание на тайнствения червен отблясък върху малиновото лице на Великия Детектив.
— Табелката на вратата трябва да се закрепи както трябва — разпореди Работодателя. Бе оставил слушалката и сега се разплиташе, пукайки със ставите си. — Заеми се.
— Добре — каза Юрий. — Сега ли?
— Колкото по-скоро, толкова по-добре. Но вече е единайсет и три минути. Клиентът ще дойде.
— Ще закъснее — каза Юрий уверено. — Такива като него винаги закъсняват.
— Откъде знаеш? — попита Работодателя с любопитство. — Та ти не си го виждал още.
— По гласа. Такива винаги закъсняват.
— Какви?
— Ами… — Юрий се затрудни. — Такива, дето се туткат и са несигурни. Неустойчиви…
— Ти и такъв талант ли имаш?
Юрий не успя да отговори, защото строгият глас на Мириам Соломоновна обяви в селектора:
— Павел Петрович, дойде господин Епанчин. Има среща за единайсет.
Работодателя направи физиономия към Юрий, която трябваше да означава нещо от сорта „имаш не талант, а х…“ и произнесе кадифено в микрофона:
— Поканете го, моля.
Господин Епанчин (Телман Иванович, 68 години, пенсионер, бивш щатен чиновник в Дружеството на филателистите на Руската Федерация, известен филателист, отдавнашен и почетен консултант на компетентните органи, живущ на адрес… телефон… факс… без вредни навици, без политически убеждения, в развод, жена му живее в Москва, синът е астрофизик, живее отделно, работи в ГАИШ… и т.н. и т.н. и пр.) се оказа дребно сиво прашно човече с неравни златни зъби и бързи миши очички на сбръчканото лице, като на Акакий Акакиевич Башмачкин9.
Влезе и поздрави без каквото и да е достойнство, като бързо-бързо потриваше измръзналите си ръчички и подсмърчаше със сивото си носле (не бе граф Дьо ла Фер, не, съвсем не бе дори и канцлер Сегийо, а по-скоро господин Бонасийо, но забележимо смалил се от старост и от аскетичния начин на живот при съветската власт). Чинно седна в предложеното му кресло. Огледа се скришом, но внимателно, и веднага вдигна малък скандал по повод присъствието на Юрий, което му се стори неестествено и дори излишно. Работодателя бе на противоположното мнение по този въпрос. Състоя се следният разговор, по време на който Юрий мълчеше неутрално, изучавайки набързо досието на клиента.
— Моята работа, знаете ли, е извънредно деликатна, извънредно…
— Разбира се, скъпи Телман Иванович! Ние с други не се залавяме…
— Телм’ан — поправи го клиентът с раздразнение и дори някак капризно. — Казвам се Телм’ан Иванович, с ваше позволение.
9
Герой от повестта на Гогол „Шинел“. — Бел.прев.