Тайното съкровище
- Автор: Сальгари Эмилио
- Язык: болгарский
- Переводчик: Никола Захариев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайното съкровище». Краткое содержание книги:
Негови биографи са Ломбардо Радиче и Дж. Корбоне. Те допринасят за популярността му, но главното е, че писателят още с първата си книга се изявява като зрял създател на незабравими характери. Несъмнено и деветдесетте му романа са равностойни, свидетелство за това са неизброимите им издания в целия свят и най-вече в Италия.
Началото на 1929 година бележи пълното признание на писателя като родоначалник на нов път в литературата, предназначена за юноши, изцяло различен от старата школа, един от главните представители на която е Жул Верн. „Нойе Цюрхер цайтунг“ отбелязва през тази година, че той „не намира литературен израз в откритието, в инструмента, в затворени авантюри и преживявания, а сам оформя откритието, като се стреми към непознатото и далечното опиянение от тайнственото и опасното“.
Забележителни са познанията на писателя и по зоология, астрономия и морско дело. Но като че ли най-безспорното, което може да се каже за него, е, че едва ли има друг писател от началото на XX век, който да заплита и разплита така умело, динамично, стремително, с неочаквани обрати интригата на всеки свой роман.
Янко се катереше най-отпред. След него бе Карминильо, който разчистваше пътя за следващата го хитана, като й помагаше.
Шествието завършваше Педро.
Не малко труд положи и той, за да помага на Цамора при трудното катерене, и неведнъж момичето, стъпило със стройния си крак върху рамото на Педро, увисваше във въздуха, поддържано от силната ръка на Карминильо. Но всичко си има своя край. Свърши се и това ужасно изкачване.
Напълно изтощени, с разтуптени сърца, с премрежени от умората погледи, най-сетне бегълците стигнаха полянката на върха.
Да направят и крачка повече, те нямаха сили.
Само Янко, като си отпочина малко, каза, че може да продължи нататък.
— Ще отида да разузная! — предложи той. — Искам да видя жива ли е Царицата на ветровете. Може да я няма и тогава не ще можем да се приютим в нейната кула.
Никой не възрази на разумното предложение на циганина и Янко изчезна в храсталака. Другарите му останаха да го дочакат на малката полянка, откъдето се откриваше широк изглед към морския бряг.
Изведнъж те забелязаха в морето две точки.
Като се вгледа в тях, Карминильо възкликна:
— Но това са нашите канонерки! И струва ми се, те са много наблизо! Само да извикам, и ще ме чуят. А може би има двайсетина километра до тях… Сякаш се движат към брега и може би ще минат близо до него, но от това няма да ни стане по-леко.
Цамора докосна рамото му с върха на пръстите си и като се усмихна, каза:
— Приятелю, не се отчайвай! Знаеш, че ние, хитаните, имаме чудния дар да предвиждаме бъдещето! Ако искаш, аз ще ти кажа какво ни очаква с теб. Да извадя ли картите? Те ще ни кажат всичко. Разчитай на моето гадаене.
И тя майсторски разхвърли картите върху тревата, наведе се над тях и зашепна нещо.
— Е, казвай де! — обърна се към нея Карминильо. Веждите й се сключиха. Красивите й устни трепнаха.
— Кръв! Кръв!… — тихо изрече тя.
— Не е много приятно това, което виждаш… Значи, ще ме убият!…
— Не, приятелю! Бъдещият ти живот е изпълнен с цяла верига събития. Ти ще имаш жена, която ще е готова да жертва живота си за теб. Ще имаш деца и ще доживееш да видиш и внучета. Значи ще живееш доста дълго.
— Благодаря и за толкова! — разсеяно се обади Карминильо.
— Гледай и на мен! — помоли я Педро.
Цамора отново пръсна картите по тревата, дълго ги гледа и весело се засмя.
— Защо се смееш? — нетърпеливо я попита Педро.
— Защото ми е смешно. И теб също те очаква дълъг живот — отвърна циганката.
— Да. И друго?
— Ще се ползваш с всеобщо уважение.
— Чудесно!
— Но никога нито едно женско сърце не ще забие за теб.
— Така ли? Защо е тази немилост?
— Не зная! Може би затова, задето не си нито студен, нито горещ, а само топъл, приятелю. Е, и главата ти е заета с най-различни мисли…
— За ядене и пиене, нали? — с усмивка издаде тайната си другарят на Карминильо.
През това време Янко бързо се промъкваше между храсталаците с ловкостта на гущер. Движеше се почти по права линия, което показваше, че пътят му е добре познат.
Спусна се в един дол, изкатери се по стръмния му бряг, стигна до една скала, която му препречваше пътя, и се намери на билото й. Зад нея се криеше чаровен кът с богата субтропична растителност, кът, в който влагата бе спомогнала за тази растителна красота.
Точно насреща му, върху уединена могила, се издигаше оригинално здание с арабска архитектура. То имаше кубична форма с объл покрив, а отстрани изглеждаше като дебела бяла колона. Но всъщност това съвсем не бе колона, а полуразрушено минаре.
— Сиза Саба е у дома си! — отдъхна си Янко, като видя, че от някакъв широк комин се издига синкав дим.
Той изсвири с уста. На прага тутакси се показа гърбава бабичка с бронзово набръчкано лице и с яркочервена забрадка. Янко чу нейния дрезгав глас:
— Ти ли си, синко? Върна се най-после! Ела, ела тук! Циганинът бързо се спусна надолу по пътя, който водеше от върха на скалата към дома на бабичката. Сиза Саба сърдечно го посрещна.
— Очаквах те, синко! — каза му тя зарадвано. — Откак беше тук за последен път и ми донесе новини от нашето племе, измина много време. Трудно за мене време. Защо толкова дълго не ме споходи? Нали знаеш, че те обичам като свое дете! Ти толкова много приличаш на покойния Журба, Янко. Понякога ми се струва, че не си Янко, а Журба, който се удави с екипажа на своята платноходка… Кажи какво те води тук, синко?
— Работа, майко Саба! Сериозна работа. Сега при тебе няма никой, нали?
— Та кой може да бъде при мене? Глупавите араби се боят да идват тук. Те вярват, че съм Жена на ветровете и Царица на градушката, и се боят, боят се от бедната баба. Хахаха! Но така е по-добре. Иначе тия разбойници отдавна да са ме убили, ако не се плашеха от моите магии. Надявам се, сине, че ти нямаш нужда нито от моите гадания, нито от моите магьосничества. Но защо си толкова тъжен?