Кентървилският призрак
- Автор: Уайльд Оскар
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кентървилският призрак». Краткое содержание книги:
Сюжетната линия е наглед проста — имаме старо британско имение, с присъщия за подобно дух-бродник, американско семейство, очаровано от идеята да живее в такова имение, протичащите от описаната ситуация перипетии и, естествено, неподправения хумор на великия ирландски писател и драматург.
Внушенията на произведението обаче далеч надхвърлят границите на повествованието. Пред нас се разкриват язвите на едно болно от собствените си предразсъдъци, общество, чийто призрак не желае да напусне времето, на което вече не принадлежи.
Няма нужда да споменаваме за „смеха през сълзи“, защото той е задължителен компонент от творбите на Оскар Уайлд.
— Боже мой, дете! Къде беше досега? — каза мистър Отис доста ядосано, като помисли, че си е позволила някаква глупава дяволия. — Сесил и аз обиколихме на коне цялата околност, за да те търсим, а майка ти се изплаши до смърт. Никога вече не трябва да си правиш такива шеги.
— Само на призрака! Само на призрака! — пропищяха близнаците — се запремятаха наоколо.
— Мое мило детенце, благодаря на бога, че се намери; никога вече да не се отдалечаваш от мен — шепнеше мисис Отис, като целуваше треперещото дете и приглаждаше разбърканите му златисти коси.
— Татко — каза Вирджиния кротко, — бях с призрака. Той умря и трябва да дойдеш да го видиш. Той е бил много лош, но истински се разкая за всичко, което е вършил, и ми даде тази кутия с красиви накити, преди да умре.
Нейните близки я зяпнаха, онемели от почуда, но тя остана съсредоточена и сериозна; после се обърна и ги поведе през отвора в ламперията по един тесен таен ход, а Уошингтън ги последва със запалена свещ, която грабна от масата. Най-сетне стигнаха пред тежка дъбова врата, цялата обкована с ръждясало гвоздеи. Когато Вирджиния я докосна, тя се отвори на тежките си панти и всички се намериха в малка ниска стая със сводест таван и един-единствен мъничък прозорец с решетки. В стената имаше зазидана огромна желязна халка, а за нея беше прикован с верига строен скелет, проснат по целия си ръст на каменния под и сякаш се мъчеше да докосне с дългите си, безплътни пръсти старинния дървен поднос и стомната, поставени така, че само за малко не можеше да ги достигне. Стомната сигурно някога е била пълна с вода, защото отвътре беше покрита с зелена плесен. На подноса нямаше нищо друго освен купчинка прах. Вирджиния коленичи до скелета сключвайки малките си ръце, започна тихо да се моли, а останалите гледаха изумени ужасната трагедия, чиято тайна сега се разкри пред тях.
— Ей, вижте! — внезапно се провикна един от близнаците, който беше се загледал през прозореца, за да разбере в кое крило на къщата се намира стаята. — Вижте старото изсъхнало бадемово дърво е цъфнало, съвсем ясно виждам цветовете в лунната светлина.
— Бог му е простил — рече Вирджиния тържествено, докато се изправяше, и лицето й сякаш бе озарено от красива светлина.
— Какъв ангел си ти! — извика младият дук, прегърна я и я целуна.
VII
Четири дни след тези необичайни събития към единадесет часа вечерта от имението Кентървил потегли погребално шествие. Катафалката теглеха осем черни коня, всеки с голям кичур от веещи се щраусови пера на главата, а оловният ковчег беше покрит с разкошен пурпурен покров, върху който със сърма бе извезан семейният герб на Кентървилови. До катафалката и каляските вървяха слугите със запалени факли и цялото шествие беше безкрайно внушително. Лорд Кентървил, главният опечален, бе пристигнал от Уелз, за да присъства на погребението, и седеше в първата каляска заедно с малката Вирджиния. След тях се возеха министърът на Съединените щати и съпругата му, после Уошингтън с двете момчета, а в последната каляска седеше мисис Ъмни. Всички бяха на мнение, че — тъй като призракът беше я плашил цели петдесет и няколко години от живота й — тя има право да го изпрати. В ъгъла на гробището, точно под старото тисово дърво, беше изкопан дълбок гроб и преподобният Огъстъс Дампиър прочете службата по най-внушителния начин. След обреда слугите, според един стар обичай, спазван от семейство Кентървил, угасиха факлите и докато ковчегът потъваше в гроба, Вирджиния пристъпи напред и положи върху него голям кръст, изплетен от бели и розови бадемови цветове. Тъкмо тогава луната се подаде иззад един облак и заля малкото гробище със сребърна светлина, а в някакъв далечен храсталак пропя славей. Вирджиния си спомни как призракът описваше Градината на Смъртта, очите й се замъглиха от сълзи и тя почти не продума, докато се прибираха.
На другата сутрин, преди лорд Кентървил да тръгне за града, мистър Отис се срещна с него по повод скъпоценностите, които призракът беше дал на Вирджиния. Те бяха просто великолепни, особено една огърлица с рубини със старинна венецианска изработка, която наистина представляваше превъзходен образец на златарството от шестнадесети век, а стойността им беше тъй голяма, че мистър Отис изпитваше силни угризения дали да позволи на дъщеря си да ги приеме.