Блудния син
- Автор: Май Карл
- Серия: der verlorene sohn #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блудния син». Краткое содержание книги:
Оригиналният роман се състои от 5 части: „Роби на мизерията“ („Die Sklaven der Elends“), „Роби на труда“ („Die Sklaven der Arbeit“), „Роби на позора“ („Die Sklaven der Schande“), „Роби на златото“ („Die Sklaven des Goldes“) и „Роби на честта“ („Sklaven der Ehre“).
По-късно издателство „Карл Май Ферлаг“ го разпределя в 5 отделни тома: „Горски призрак“ (Bd. 64), „Непознатият от Индия“ (Bd. 65), „Блудния син“ (Bd. 74), „Роби на позора“ (Bd. 75), „Отшелника“ (Bd. 76)
Когато четецът отклони сега погледа си от книгата към болния, видя, че беше затворил очи. Устните мърдаха беззвучно като в тиха молитва. След известно време прошепна:
— „С живота ми сега свърши се.“
Хайлман отгърна на тази песен и прочете:
— „С живота ми сега свърши се. Бог взе това, което дал ми бе, и ме води в по-добри селения. Угаснаха земните ми зарения и към небето бързам със жажда при Господа аз вечно да бъда. Сега се свърши, това е краят. Сбогом, земен свят!“
Вилхелм прочете бавно всичките шест строфи на тази заупокойна песен. Старият не се помръдваше. Когато свърши с четенето, Хайлман почака още известно време, после се наведе над кръстника си и се заслуша.
— Спи! — прошепна. — Дишането му е спокойно и едва се долавя. Най-сетне се нахрани сито и сега продължително ще спи.
Сложи сборника обратно в кутията. Като съгледа двата гулдена, се сети пак за часовника.
„Какво да правя? — запита се той. — Да го оставя ли пак тук, или да го взема? Ако не го взема, кръстникът ще се разсърди. А пък и мога да го продам и да му донеса после парите. Да, все пак ще го взема!“
Измъкна се тихо и слезе по стълбите. Тъкмо се канеше да се прокрадне по коридора, вратата на стаята се отвори и излезе Анна. Тя го видя и дръпна уплашено вратата след себе си.
— За Бога? — прошепна. — Пак ли си тук?
— Изобщо не съм си тръгвал — отговори той. — Исках да си вървя, но се сетих за бедния кръстник. Върнах се и се качих при него.
— При кръстника? — попита Анна страхливо. — Тихо, тихо! Мъжът ми седи вътре! И какво пък имаше да търсиш там горе?
При тези думи Вилхелм се ядоса. Отговори:
— Щеше да е по-добре, ако и вие търсехте нещо от време на време горе. Старият е съвсем прегладнял и прогнил!
Лицето й почервеня, очите й заблестяха и тя го наруга:
— Как ти скимна? Един пандизчия за мен не е човекът, който може да ни съветва! Махай се, да не извикам мъжа си!
Тя се прибра бързо в стаята, а той си тръгна със свито сърце. Спомни си прекрасните часове, които някога беше прекарал с Анна, нейните обещания и ласки. Но какво го топлеха сега спомените? Отърси се от тези мисли и продължи пътя си.
Всички негови усилия и молби за търсене на работа останаха напразни. Никой не искаше да приеме един бивш затворник, който на това отгоре се намираше под полицейски надзор. Уморен и сломен, той потърси странноприемница, за да си от почине на някой мизерен сламеник.
Книговезецът Курт Хайдер вечеряше с жена си. Много не разговаряха, в замяна на което той се стараеше да тъпче в устата си колкото може по-големи мръвки. Хайдер беше широкоплещест мъж с черна коса и вечно недоволна физиономия. Личеше си, че лесно може да изпадне в гняв. По едно време се обърна към жена си.
— Беше ли горе при дъртия? — попита.
— Не — отвърна Анна едносрично.
— Той не те ли повика?
— Нищо не съм чула — промърмори тя. Курт Хайдер удари с юмрук по масата.
— На всичкото отгоре и тоя кръст с дъртака! Защо не вземе да патладяса най-после? Като някое пеленаче трябва да го хрантутиш! Занеси му една паница супа, Анна!
Жена му поклати глава.
— На оня пиргиш? Горе не можеш ме накара да се кача! И да ти го храня? Какво ме е грижа за него? Качи се ти!
Той се ядоса, но ругатните нищо не му помогнаха. Запали фенера, взе малкото гърне, в което бяха останали няколко лъжици супа, и пое по двете стълбища нагоре. На тавана владееше дълбока тишина.
— Татко! — повика той.
Никакъв звук не се долови.
— Татко!
Остана тихо. Той приближи и освети лежащия в лицето. То показваше спокойна, почти детска усмивка, която му въздейства смразяващо.
— Проклятие! — изруга Курт Хайдер полугласно. — Да не е умрял?
Остави гърнето и хвана ръката на баща си.
— Наистина! Мъртъв, съвсем мъртъв! Трябва веднага да повикам Анна!
Без особено душевно вълнение се изправи с фенера наоколо. Очите му се спряха на кутията за пури.
— Ето, това е цялото наследство! Песнопойката и старият износен часовник. Трябва да го… По дяволите! Беше извадил сборника и гледаше удивено кутията.
— Два гулдена! Значи дъртият лицемер все пак е имал пари! Веднага ще ги прибера. Не е необходимо Анна да знае за това. Двата гулдена ще ми дойдат екстра за вечерта на скат и бира!
Взе парите и продължи да търси.
— Но часовникът го няма! Къде се е дянал? Трябва да питам Анна. Може би тя знае.
Слезе. Жена му забеляза, че не е донесъл гърнето.
— Горе ли заряза съда? — попита.
— Там остана. Той няма нужда от супа, защото никога вече няма да яде.
— Какво? — удиви се тя. — Тръшнал ли се е най-сетне?