Сидхарта

— Благодаря ти, благодетелни човече, — каза Сидхарта, когато слезе на другия бряг. — Нямам какво да ти подаря, нито с какво да ти платя. Аз съм човек без родина, брамински син и самана.

— Разбрах — каза лодкарят, — и не съм очаквал нито подарък, нито да ми плащаш. Друг път ще ми дадеш подаръка.

— Вярваш ли? — попита Сидхарта весело.

— Разбира се. И на това ме научи реката: всичко се връща. И ти, самана, ще се върнеш. А сега, сбогом! Нека приятелството ти бъде моята награда. Спомни си за мен, когато принасяш жертви на боговете.

Те се разделиха усмихнати, Сидхарта се радваше на приятелството и добротата на лодкаря. „Той прилича на Говинда — помисли си усмихнат Сидхарта, — всички, които срещам по пътя си, са като Говинда. Всички са благодарни, макар че те самите заслужават благодарност. Всички са предани, всички искат да бъдат приятели на драго сърце, да се подчиняват, да не мислят много. Деца са хората.“

По пладне премина през някакво село. Пред глинените колиби по уличката се търкаляха деца, играеха с тиквени семки и черупки, крещяха, боричкаха се, но всички боязливо се отдръпнаха пред непознатия самана. В края на селото пътят минаваше през един поток, а на брега на потока бе коленичила млада жена, която переше дрехи. Когато Сидхарта и поздрави, тя вдигна глава и го погледна с усмивка така, че той успя да види как проблясва бялото в очите й. Благослови и според обичая на отшелниците и и попита колко път има още до големия град. Тогава тя стана и пристъпи към него. Красиво блестеше влажната й уста на младото лице. Тя закачливо го попита дали е ял вече и дали е вярно, че саманите нощем спят сами в гората и не допускат при себе си никакви жени. Докато говореше така, тя постави левия си крак върху неговия десен и направи онова движение, което жената прави, когато кани мъжа към онази любовна наслада, която поучителните книги наричат „катерене по дърво“. Сидхарта усети как кръвта му пламва и тъй като в този миг си спомни за съня, който бе сънувал през нощта, приведе се малко към жената и целуна мургавия връх на нейната гръд. После и погледна и видя усмихнатото й лице да издава желание, а примижалите й очи да молят с копнеж. Сидхарта също почувства копнеж, почувства как всички фибри на тялото му треперят, но понеже не бе докосвал жена, той се поколеба за миг, докато ръцете му бяха вече готови да посегнат към нея. И в този миг го побиха тръпки, чу вътрешния си глас, и този глас му каза: „Не.“ Очарованието изчезна от усмихнатото лице на младата жена, той виждаше само влажния поглед на разтопено женско животно. Погали приятелски страните й, отвърна се от нея и се изгуби леко стъпил в бамбука, сподирен от разочарования й поглед.