Добре пазени тайни

— Доста оживено място — отбеляза тя, като несъзнателно облиза пръстите си от глазурата.

— Да, по-възрастните като мен отстъпиха заведенията за бърза закуска на новодошлите и тийнейджърите. Ако не можеш да намериш някого, когото търсиш, никъде другаде, то той обикновено е в „В & В“. Енгъс вероятно също ще дойде. Управлението на предприятията Минтън е само през един блок от площада и той върти голяма част от бизнеса си точно тук, в това кафене.

— Кажете ми нещо за семейство Минтън.

Той посегна към последната поничка в чинията, тъй като Алекс явно нямаше да я вземе.

— Те са богати, но не са надменни. Много хора в града ги обичат.

— Или се страхуват от тях.

— Някои — може би — призна Рийд, свивайки рамене.

— Фермата ли е техният основен бизнес?

— Да, останала е от дядо му. Енгъс я построи от нищо. Имаше само акри спечена земя, но той победи с упоритост.

— Какво по-точно правят те там?

— Занимават се главно с тренировка на коне за надбягвания, чистокръвни породи най-вече. Притежават и собствени състезателни коне. Вземат около сто и петдесет коня наведнъж и ги подготвят.

— Изглежда сте добре запознат с това.

— Аз самият притежавам няколко коня за надбягвания. Постоянно ги държа там. — Погледна към чашата й е кафе, изпита до половина. — Ако сте свършила, бих искал да ви покажа нещо.

— Какво? — попита тя, учудена от внезапната промяна на темата.

— Не е далече.

Напуснаха „В & В“, но преди това Рийд каза довиждане на всички, които го бяха поздравили на влизане. Не плати закуската, но готвачът Пийт го поздрави приятелски, а сервитьорката го потупа нежно по рамото.

Служебната кола на Рийд — един красив „Блейзър“3 — беше паркирана на тротоара пред съда. Мястото беше запазено за него, маркирано с малък знак. Той отключи вратата и помогна на Алекс да влезе, преди да се качи. Преминаха покрай няколко блока и спряха пред малка къща.

— Тук е.

— Какво?

— Къщата, в която живееше майка ви.

Алекс извърна глава и погледна натам.

— По онова време в съседство имаше и други къщи. Имаше и едно дърво там, където тротоарът сега е леко наклонен.

— Да, виждала съм снимки.

— То изгни преди няколко години и трябваше да го отсекат. Както и да е — каза Рийд, превключвайки на скорост. — Мислех, че ще искате да я видите.

— Благодаря.

Когато колата се отдели от тротоара, Алекс задържа погледа си върху къщата. Бялата боя беше посивяла. Горещото лятно слънце беше променило цвета на навесите над прозорците. Гледката не беше приятна, но тя я гледа дотогава, докато се изгуби от очите й.

Ето къде беше живяла с майка си през онези два кратки месеца. В онези стаи Селина я с кърмила, къпала, люляла и й е пяла приспивни песнички. Там е слушала плача й през нощта. Онези стени са запечатали майчините клетви за вярност към нейното момиченце.

Разбира се, Алекс не помнеше нищо, но знаеше, че е било така.