Витален сън
- Автор: Льоман Серж
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Найденов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Витален сън». Краткое содержание книги:
През 1990 г. новелата му „Перспективата е трудно изкуство“ печели първа награда на фестивала и срещата на европейските писатели фантасти „Еврокан-90“ /същата новела е публикувана във Франция три пъти, в Канада два пъти и се подготвя за публикация в САЩ, където освен споменатата новела, ще бъде публикувана и новелата „Звезден рай“/. Един от последните му разрази „Човекът, който искаше да спаси Вселената“ е с тазгодишна номинация за Голяма Награда за Френска фантастика. Броени дни ще покажат дали Серж Льоман /Дон Ериал, Карел Дек/ ще бъде двойно възнаграден…
— Клонинг ли са направили от нея?
— Да, екипът, който беше на борда на кораба. Една голяма и красива загадка… Защо, как мислите, тези млади вълчета са се забавлявали да създадат от всички частици една независима култура, вместо да се върнат в Кръговрат и да спечелят слава и богатство?
— Не са ли ги питали?
— Никога не ги откриха. Когато тридесет години по-късно поредната експедиция кацна на Улмарин, вече имаше няколко хиляди такива малки момичета. Но нямаше никаква следа от първия екипаж, освен един /неразбираема дума/… Простете, един корабен дневник, хм, информационен, така ли се казва? Всичко, което знаем, сме научили оттам.
Гласът на Мерсер се снижи с един тон:
— Те са ги убили. Твърде вероятно, още когато са се научили да използват — да видим, — генетичните манипулатори на борда на кораба.
Жос поклати глава.
— Но как те се възпроизвеждат?
— Изключително чрез клониране. Когато някоя от тях стане на двадесет и седем години, умира и веднага се появява друга. Това е една съвсем малка цивилизация, чието начало и край никой не може да разбере. В крайна сметка, те живеят без да творят, без да говорят, без да обичат… За да умрат и да започнат нов цикъл. Това е толкова абсурдно, колкото и безконечния щурм на звездите.
— Те обичат — каза Жос с леден глас. Той видя как на платформата момичето, облечено в черно, хвърля последните си камъчета и добави:
— Просто един спомен.
— За уханието ли говорите?
Жизнеспособността на твоя разум ме впечатлява, простосмъртни човече. Жос закри с ръце очите си, помъчи се да се пребори със стазиса, леда и силния мраз, който обхващаше крайниците му. „Още малко време — помисли си. — Дай ми още съвсем малко време!“
Мерсер продължаваше да говори:
— Това е идея, която ми хрумна ей така — вродена памет. Някои поведенчески реакции са вписани в механизмите на растежа — включително и тези на нервната система. Как се наричаше това?
Жос намери някакво разрешение. Изпразни дробовете си — бе изгубил цял век, докато намери подходящия нервен ритъм, докато разграничи употребата на всяко мускулче, направляващо свиването и разпускането в различните телесни кухини. „Синаптична пластичност. Невроните могат да бъдат преобразувани под въздействието на някакъв външен стимулатор, на някаква информация. Мисля, че именно заради това е ритуалът с уханието“. Не дишай. Забрави. Живописеца няма да те отпрати никъде, където не си бил. А тук вече… Анита не може да бъде докосната. Върви си. Ти нямаш повече нужда от него. Можеш и сам да се справиш. Жос тръсна глава. Какво казваше Мерсер? „Обонятелният апарат прави качествен анализ и разграничаване, доведени до индивидуализиране на всяка молекулярна структура чрез дадена миризма, която й е присъща. Разбирате ли какво означава това?“
— Да — отвърна той. — Те не говорят, защото не са тук. Уханието им напомня за онова, което е било и им позволява завинаги да живеят.
— Това е само спомен, приятелю. Един сън, нищо повече.
„И това съм аз“ — помисли си Жос. — „Аз съм този, който ги научи на това.“
Той се усмихна. Отивам си, Шарл. Писателят го стрелна с очи. Скъпоценните накити, вклинени в плътта му, силно блестяха. — Добре, но какво е вашето предназначение, този път? — Съжалявам, не разбрах. Поне не навреме. Живо писеца ме използва. Той искаше да има звездите, аз също. Моя е грешката, ако сте го намерили сред Мъглявините, на Октомври, Бериан или Авранивра. Той седна на раменете ми, защото нямаше какво друго да прави. Остави се да го нося и изчака да си спомня за бъдещето. Аз си спомних. За Улмарин, морето, крилатите червеи… Храсталаците. Мислех, че ще бъда сам, но виждам че съм обрекъл цялото човечество. Мерсер вдигна рамене, явно объркан.