Последният герой (Легенда от Света на Диска)
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният герой (Легенда от Света на Диска)». Краткое содержание книги:
Още помни славните дни на велики приключения.
Времената, когато героя не мислеше за бариери, адвокати и цивилизация.
И хората не му мърмореха за изтребването на дракони.
Но напоследък не винаги помни къде си е оставил ченето…
И никак не му е весело.
Затова Коен Варварина е потеглил на поредния поход със своя древен меч, нов бастун и старите (наистина много старите) си приятели. Животът беше хубав. Сега той ще изкачи най-високата планина на Диска, за да се срещне с боговете си. Изобщо не е доволен, че те оставят хората да остаряват и умират.
Впрочем време е да им върне нещо.
Последният герой на света ще върне онова, което първият герой е откраднал. И то с лихвите. И това ще означава края на този свят, ако никой не го спре навреме.
Някой обаче ще се опита. И не е много ясно кой всъщност е последният герой.
— Това ни струва значителни суми — осведоми той Леонард, който вече бе разпънал триножник насред шлепа. — Надявам се, че ще има с какво да оправдаем разходите.
— Да речем, със запазване живота на човечеството — подсказа Леонард, довърши сложния чертеж и го връчи на притичал чирак.
— Е, да, поне това е очевидно за всички.
— Ще съберем много нови знания — ободри го Леонард — и не се съмнявам, че ще бъдат от огромна полза за потомците. Например оцелелият при полета на „Мария Песто“ споделил, че предметите се реели във въздуха, сякаш олекнали като перца. Затова изобретих тази вещ.
Пресегна се и взе нещото, което в очите на Патриция приличаше на съвсем обикновен кухненски съд.
— Тиган за пържене, който залепва навсякъде — гордо обясни Леонард. — Идеята ми хрумна, когато се вглеждах в един трън, който…
— И от това ли ще има полза? — прекъсна го лорд Ветинари.
— О, несъмнено. Необходимо е да се храним, а не бива горещата мазнина да хвърчи насам-натам. Изобретих и писалка, която пише и обърната надолу.
— Аха. А не е ли по-просто да обърнете хартията?
Шейните напредваха по снега една след друга.
— Ама че проклет студ — обади се Калеб.
— Усещаш си годинките, а? — подкачи го Уили Момъка.
— Открай време казвам, че на колкото години се чувстваш, на толкова си.
— К’во?
— ХАМИШ, ТОЙ КАЗВА, ЧЕ НА КОЛКОТО ГОДИНИ СЕ ЧУВСТВАШ, НА ТОЛКОВА СИ!
— К’ви гадини, бе?
— Не ми се вярва да съм остарял — сподели Уили Момъка. — Поне не е наистина. Само повечко се оглеждам къде е най-близкият клозет.
— Най-гадното е — вметна Тръкъл, — когато разни младежи ти пеят весели песнички.
— И що са толкоз весели? — попита Калеб.
— Щото не са като нас, тъй си мисля.
Фини и остри снежни кристалчета, издухани от планинските върхове, съскаха пред тях. Отдавайки дължимото на професията си, Ордата носеше предимно миниатюрни набедрени превръзки, парчета мъхеста кожа и плетени ризници. Отдавайки дължимото на напредналата си възраст — без изобщо да обсъждат въпроса помежду си, — вече ги бяха допълнили с дълги вълнени крачоли и ръкави, както и със странни еластични приспособления. Справяха се с Времето както с всичко останало в живота си — опитваха се да го нападнат и убият.
В челото на колоната Коен даваше наставления на менестрела.
— Първата ти работа е да опишеш какви чувства изпитваш заради сагата. Как от пеенето ти кипва кръвта и не можеш да се сдържаш… как си длъжен да им обясниш колко величава е сагата… Схвана ли?
— Да, да… Така ми се струва… а после разказвам кои сте вие… — мърмореше певецът и трескаво си записваше.
— А, не, после описваш какво е било времето.
— Нещо като „Беше слънчев ден“ ли?
— Не, не, не. Ще говориш с езика на сагата. Значи непременно ще преобръщаш изреченията.
— А, като „Слънчев беше денят“ ли?
— Правилно! Браво на теб! Знаех си, че си умник.
— Тоест „Умник съм аз“, така ли? — увлече се менестрелът.
Последва миг на спиращо сърцето двоумене, но Коен се ухили и го тупна по гърба. Все едно го цапардоса с лопата.
— Ей на туй му викам аз стил! Какво имаше още?… А, да… в сагите никой не говори. Винаги изричат нещата.
— Изричат ли?
— Ами например „И ето що изрече Вулф Мореходеца“, чатна ли? И… и… и… хората винаги са някакви. Като мен — аз съм Коен Варварина. Ама може и Коен Дръзкия или Коен Многоубиеца, таквиз ми ти работи.
— Ъ-ъ… а защо правите това? — престраши се менестрелът. — Трябва да го вмъкна в сагата. Значи ще върнете огъня на боговете, така ли?
— Ъхъ. С лихвите.
— Но… защо?
— Щото видяхме как умряха мнозина стари приятели — намеси се Калеб.
— Тъй си е — подкрепи го Уили Момъка. — А ние тъй и не зърнахме едри женища на грамадански коне да се спускат и да ги отнасят в Залата на героите.
— Когато умря Дъртия Винсент, пък той беше един от нас — продължи Уили Момъка, — къде се дяна Леденият мост, за да отиде на Пира на боговете, а? Довършиха го, ама първо го оставиха да се размекне от пухени постели и сдъвкана от някой друг храна. Почти всички ни докопаха.
— Ха! Млечни шейкове! — злобно се изплю Тръкъл.
— К’во? — събуди се Хамиш.