Последният герой (Легенда от Света на Диска)
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #27
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последният герой (Легенда от Света на Диска)». Краткое содержание книги:
Още помни славните дни на велики приключения.
Времената, когато героя не мислеше за бариери, адвокати и цивилизация.
И хората не му мърмореха за изтребването на дракони.
Но напоследък не винаги помни къде си е оставил ченето…
И никак не му е весело.
Затова Коен Варварина е потеглил на поредния поход със своя древен меч, нов бастун и старите (наистина много старите) си приятели. Животът беше хубав. Сега той ще изкачи най-високата планина на Диска, за да се срещне с боговете си. Изобщо не е доволен, че те оставят хората да остаряват и умират.
Впрочем време е да им върне нещо.
Последният герой на света ще върне онова, което първият герой е откраднал. И то с лихвите. И това ще означава края на този свят, ако никой не го спре навреме.
Някой обаче ще се опита. И не е много ясно кой всъщност е последният герой.
— Задръж за малко, моля те — прекъсна го възрастната жена и стана. — Протегни ръце напред, младежо. Бързичко ще навия ново кълбо. Надявах се някой да намине насам, за да ми помогне.
Показа му чиле вълнена прежда.
Обирджията го пое неуверено, долови и как бандитите му се ухилиха. Все пак разтвори ръце с подходяща според него гримаса — „тя изобщо не си представя какво ще й направим“.
— Така е добре — похвали го старата жена.
И го ритна злобно в слабините с невероятно ловко, макар и не особено подобаващо на дама движение. Посегна надолу още докато той се свличаше, докопа котлето, лисна го точно в лицето на най-близкия му съучастник и си взе плетивото, преди и той да е паднал.
Двамата все още живи и здрави обирджии нямаха време да помръднат, но после единият се опомни и скочи към меча. Олюля се назад под тежестта му, острието обаче му се стори насърчително дълго.
— Аха! — изпъшка и вдигна оръжието. — Бабичко, как си го носила туй чудо, по дяволите?
— Мечът не е мой — отрече тя. — Беше на ей онзи мъж.
Бандитът рискува да погледне настрана. Чифт ходила с бронирани сандали се подаваха иззад близката скала. Ходилата бяха огромни.
„Да, де, но имам оръжие. Вярно, ама и той е имал…“
Жената въздъхна и измъкна две игли от плетивото. Светлината пробяга по тънката стомана, а одеялото падна от раменете й на снега.
— Е, господа?
Коен извади парцала от устата на менестрела, който се блещеше с ужас.
— Синко, как се казваш?
— Вие ме отвлякохте! Вървях си по улицата, а вие…
— Колко? — спря го Коен.
— Какво?
— Колко ще струва да ми съчиниш сага?
— Ти смърдиш!
— Да, заради моржа е — хладнокръвно призна Коен. — Може да се мери с чесъна по воня. Все тая… Искам сага. А ти искаш голяма кесия с рубини, доста подобни на ей тия, дето си ги нося. Изсипа съдържанието на една кожена торбичка върху дланта си. Скъпоценните камъни бяха толкова едри, че снегът засия в червено. Музикантът се вторачи в тях. — Ти имаш… ей, Тръкъл, как беше думата?
— Изкуство — напомни Тръкъл.
— Ти имаш изкуство, пък ние имаме рубини. Ние ти даваме рубини, ти ни даваш изкуство. И край на проблемите, нали? — Проблемите ли?… Рубините сякаш хипнотизираха менестрела.
— Ами преди всичко край на проблема, дето ще ти се стовари, ако чуя от теб, че не можеш да съчиняваш саги — все още дружелюбно обясни Коен.
— Но… вижте какво, съжалявам, обаче… сагите са примитивна форма на поезия, не е ли така?
Несекващият вятър около Главината имаше няколко секунди на свое разположение, които запълни с унило, но и заплашително фучене. — Дълго ще се влачиш самичък до цивилизацията — подхвърли Тръкъл накрая.
— Без ходила — уточни Уили Момъка.
— Моля ви!
— А, не, момчета, няма да правим такива неща с хлапето — възрази Коен. — То е умничко, очаква го светло бъдеще… — Подръпна от ръчно свитата цигара и допълни: — …Освен ако не се размине с него. Не, не, виждам аз, че се замисли. Героична сага, момко. Ще бъде най-знаменитата, дето се е чувала по света.
— И за какво да бъде?
— За нас.
— За вас ли? Но вие сте стар…
Менестрелът се задави. Дори досегашният живот, в който най-сериозната опасност беше запратена към него кост по време на банкет, не му попречи да разпознае надвисналата гибел. Тези мъже пред очите му не се бяха размекнали с годините… освен на едно-две места. По-скоро се бяха втвърдили.
— Изобщо не знам как да подхвана съчиняването на сага — промълви той отмалял.
— Ще ти помогнем — обеща Тръкъл.
— Ние знаем цял куп — насърчи го Уили Момъка.
— Щото ни има в повечето — отбеляза Коен.
А мислите на менестрела препускаха: „Тези хора са… рубини… луди. Те непременно… рубини… ще ме убият. Рубини. Довлякоха ме чак в… рубини… рубини… Искат да ми дадат голяма кесия с рубини…“
— Предполагам, че бих могъл да обогатя репертоара си — смънка той. Израженията им го подтикнаха да подбира внимателно изразите. — Добре, ще го направя. — Въпреки блясъка на скъпоценностите у него още мъждукаше искрица честност. — Но не съм най-великият менестрел на света, да знаете.
— Ще бъдеш, когато напишеш тая сага — увери го Коен и се зае да развърже възлите на въжетата.
— Е… Дано да ви хареса… Коен пак се ухили.
— А, не на нас трябва да хареса. Няма да я чуем.
— Какво? Но нали току-що поискахте да ви съчиня сага…
— Ъхъ, вярно. Ама сагата ще описва как сме умрели.
На другия ден от Анкх-Морпорк отплава цяла малка флотилия. Всичко ставаше бързо. Не че наближаващият край на света изостряше чак толкова вниманието, защото беше твърде обща и неясна опасност, която хората трудно си представяха. Но Патрицият се държеше особено рязко с всички наоколо, а това вече беше лична и непосредствена заплаха, никой не се затрудняваше да си представи какво може да го сполети. Над шлепа бе опънато гигантско платнище, а отдолу се очертаваше някакъв силует. Тежкият шлеп се клатушкаше между платноходите. Лорд Ветинари стъпи на борда му само веднъж и мрачно огледа внушителните купчини материали, заели палубата.