Чудовищна команда

По негово настояване тя му изчете всичко „От майките на Борогравия!“, включително и приказките за герои, и че няма по-велико добро от това да умреш за родината си. Сега й се щеше да не го беше правила. Пол вършеше каквото му кажат. При това и го вярваше, за съжаление.

Поли прибра листовете и отново задряма, докато пикочният й мехур не я събуди. Уф, добре поне, че по тези ранни доби теренът щеше да е чист. Тя се пресегна за мешката си и колкото се може по-безшумно се измъкна навън под дъжда.

Сега капеше предимно от дърветата, които бучаха под вятъра, фучащ из долината. Луната бе скрита зад облаци, но постройките в двора се различаваха. Сивотата подсказваше, че онова, което минава за утро в Плюн, беше на път да дойде. Тя откри мъжката тоалетна, която, ама наистина, вонеше на безхаберие.

Този момент бе отнел много планиране и тренировки. Помогна й кройката на панталоните, които бяха от стария модел с щедро окопчавани дюкяни, както и експериментите, които правеше много рано сутрин, когато трябваше да чисти. Накратко, с усърдие и упоритост тя установи, че жените могат да пишкат прави. Със сигурност поне в тоалетната на родния хан, която бе проектирана и изградена с несъмнена прозорливост за безцелността на клиентите.

Вятърът разтърсваше усойната постройка. В тъмното Поли се сети за леля Хети, която някъде към шейсетте си бе станала малко особена и настойчиво обвиняваше младежите край нея, че й гледат под полата. Доста се влошаваше след чаша вино и все гледаше да изтърси любимата си шега: „Защо мъжът става, жената сяда, а кучето вдига крак?“ А после, когато всички бяха твърде притеснени, за да отговорят, победоносно кресваше: „Да кажат здрасти!“ и се прекатурваше. Леля Хети сама по себе си беше Поругание.

Поли закопча панталоните с чувство на облекчение. Имаше усещането, че е прекосила мост — усещане, което бе подкрепено от факта, че краката й останаха сухи.

Някой каза:

— Псст!

Добре, че вече бе свършила работата. Паниката мигновено притисна всяко мускулче в тялото й. Къде се криеха? Това беше просто една изгнила стара барака! О, имаше няколко кабинки, но миризмата подсказваше много убедително, че горичката отвън е доста по-добра оферта. Дори в бурна нощ. Дори с неколцина вълка.

— Да? — отвърна тя с треперещ глас, а после се прокашля и запита малко по-грубовато: — Да?

— Ще ти послужат — прошепна гласът. В зловонния сумрак различи нещо да се подава над кабинката. Нервно се пресегна и долови мекота. Беше топка вълна. Пръстите й я опипаха.

— Чорапи? — удиви се тя.

— Точно така. Носи ги — хрипкаво нареди мистериозният глас.

— Благодаря, но си нося няколко чифта… — започна Поли.