Вълчи капан
- Автор:
- Язык: болгарский
- Переводчик: Симеон Хаджикосев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вълчи капан». Краткое содержание книги:
Никак не обичам да лъжа, па макар и неволно. Като се присъединих към тях, бях на тръни от тази мълчалива измама, която ме свързваше с Жюлиен. Тъй като всяко съучастие изковава връзки, казвах си, че може би първият причинител на вълненията ми беше това съглашателство. Освен ако… Но аз не смеех да се питам дали тези вълнения и това съглашателство не бяха израз на някакво по-ярко чувство… Дали не любов? Никога още не я бях изпитвала. Дали не беше той? Щях ли да го позная? Сетне, като погледнах Жюлиен, бързо се успокоих: „Не, не, дори не изпитвам желание да го целуна!“
Докато разсъждавах така край тях, чух, че леля Жо предложи разходка с кола. Щяла да заведе Жюлиен (и мене) в Шатийон да видим кратера на Викс. Той не го бил виждал.
По време на цялата вечеря разговаряхме за търговските пътища от Гърция за Галия. Поради професията си Жюлиен изказваше твърде убедителни мнения за тези пътища. Следобеда се грижихме за раната му — промихме я, сменихме превръзката и наместихме шината. После всеки си отиде в стаята.
Разходката и всеобщото добро настроение разсеяха малко безпокойството ми. Отново се питах дали не се самонавивах, дали това, което подтикваше младока към изповед, не беше чисто и просто нуждата да говори — на мене или на някой друг, по-скоро на мене, защото му се искаше да съм хубавица… Сладка хипотеза, в която ми се искаше да повярвам. Но, тъй като се боях да си задавам въпроси в тъмното, за всеки случай си взех приспивателно и заспах без особени усилия.
На другия ден сутринта, както всеки четвъртък, леля Жо трябваше да отиде на пазара в Равиер. Рядко я придружавах. Но този ден тя настоя, тъй като намираше, че е неуместно да ме остави сама с мъж. Напомних й, че трябваше да изчакам докарването на една бъчва от Шабли, да обера последния боб и да го почистя от шушулките. И че впрочем нашият ранен, комуто е предписано да държи крака си в покой цяла сутрин, още ще е в леглото, когато тя се върне.
Бях искрена, макар и наполовина. Честно си мислех, че ако трябваше да има нов разговор, както предния ден, той щеше да се състои през обедната почивка. Но когато берях боба и усетих нечие присъствие зад гърба си, бях твърде малко изненадана. Обърнах се, беше той. Опрян на патериците. Така че зачаках…
Той каза: „Мога ли да ви помогна?“ Аз се възпротивих, че ще си измъчи крака: „Идете да си легнете!“ Той заяви, че кракът му е добре и би могъл да мине дори без патерици, та даже ми го показа през смях. При все това аз настоявах: „Имам работа още дълго време. Това ще ви умори.“ Той отвърна, че няма да се умори. Казах, че ще се умори и му предложих компромис: „Хайде след малко да белим шушулките!“ Той не настоя повече и се упъти към къщата. Аз се усмихвах — тъй като мъжете нямат вкус към подобна работа, — разчитах, искаше ми се да вярвам, че ще се откаже. Но когато влязох в кухнята с пълна кошница, той, разбира се, беше на прага.
— Няма ли да бъде жалко — каза — да останем затворени?
— Наистина ли искате да ми помогнете?
— Ама, разбира се, госпожице.
— Тогава в кухнята е по-удобно.
— Но много по-малко приятно, отколкото под навеса, където бяхме вчера, искам да кажа.
Потърсих някакво възражение, но не успях: ако искаше само да ми помогне в лющенето, какво значение имаше, а ако желаеше да ми говори, тук или там не променяше нищо.
— Вземете кошницата и тоя леген — казах му аз. — Вървете пред мене. Ей сега ще ви настигна.
Взех друга кошница за празните шушулки и застигнах младежа под навеса. Той вече беше започнал да лющи боба.
— Ама вие много добре го правите — казах развеселена.
— Защо не? Много често помагах на Жюли.
— Когато сте били момченце ли?
— Когато живеех сам с нея. По време на окупацията рядко се намираше фасул, но Жюли имаше приятели, близки на някакъв градинар. Тя беше много изобретателна, за да смекчи гладорията. Когато в началото на месеца се връщаше от пощата, ми съобщаваше, размахвайки банкноти: „Ето парите! Ще правим сватба!“ Понеже нямаше захар и конфитюри, тя купуваше цвекло и като го печеше, го превръщаше в горчиво-сладка меласа. Тъй като не можех да сравнявам, чак си облизвах пръстите. Сетне един хубав ден парите не дойдоха. Един месец. Два месеца. Жюли издържа, докогато можа. Но накрая все пак трябваше да се реши.