Денят на жестокостта
- Автор: Мацумото Сэйте
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодорка М. Барова
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Денят на жестокостта». Краткое содержание книги:
В този момент на кръстовището с трясък се сблъскаха три коли и се разлетяха в три различни посоки. Вдигна се пушек. Движението съвсем се разстрои, но прииждаха все повече и повече коли.
Сачико чу трясък от счупено стъкло. Тя погледна към небето. Самолети, големи и малки, шумно прелитаха.
Всичко продължаваше да е като насън. Сачико не искаше да вярва в това, което виждаше, не можеше да вярва. Долу хората като някакви безпомощни насекоми загиваха, премазани от колите. Тя почувствува, че губи разсъдъка си, и ужасена обхвана главата си с ръце. Един чиновник влетя в канцеларията и изкрещя:
— Ще избухне ядрена бомба!
— Ядрена! — служителите се обърнаха изумени.
— Предават по радиото извънредно съобщение. Вече няколко пъти повториха. И по телевизията също. След един час... Всички бягайте, бързо бягайте!
Втурнаха се към стаята с телевизора. В кабинета на шефовете беше претъпкано. Човек можеше да си помисли, че предаваха състезание по сумо.
Някой включи телевизора. Отвън напираха.
Сачико, до болка притисната отвсякъде, се повдигна на пръсти и погледна към екрана. Дикторът говореше нещо. Стори й се, че предаваха някаква драма. Косата му беше разрошена, вратовръзката му извита на една страна.
— Молим..., обръщаме се към всички..., да запазят хладнокръвие и до последния момент да не нарушават реда. Тези, които живеят близо, да побързат да се върнат по домовете си. На централните кръстовища има войска и полиция... Извънредното положение..., извънредно положение...
Дикторът се запъна, задави се, започна беззвучно да мърда устни. Ток премина през всички присъствуващи. Никой не смееше да помръдне. Все още не беше станало ясно какво точно става, но това „извънредно положение“ даваше да се разбере, че става наистина нещо необикновено. Докато чакаха дикторът да продължи, на екрана се появи разкривено написан текст и съдържанието му постепенно започна да достига до съзнанието на присъствуващите. „Предаваме ви извънредно съобщение. Днес от страната C погрешно са изстреляни ракети, които в 15.09 часа ще паднат над Токио. В 15.09 часа... Приканваме всички да запазят спокойствие...“ Понесе се странен шум, но не от телевизора, а от тези, които гледаха.
Сачико, за да не я съборят, се залепи за бетонната стена. Всички панически се втурнаха към изхода. Там се сблъскваха с тези, които не бяха чули и напираха да влязат, изблъскваха ги. Една позната на Сачико служителка лежеше стъпкана и окървавена в ъгъла и стенеше. Най-после и тя успя да се измъкне в канцеларията. Там ставаше нещо странно. Никой не бягаше навън, всички се блъскаха между бюрата, отчаяно се въртяха като заблудени животни. Електрическият часовник на стената показваше 14 часа и 3 минути.
Нямаше нито едно що-годе спокойно лице. Някои бяха страшно бледи, други зачервени, трети имаха такъв вид, сякаш всеки момент щяха да получат кръвоизлив в мозъка. Сачико погледна бегло през прозореца. Бъркотията и паниката долу растяха. Колите бяха задръстили съвсем кръстопътя, хората се опитваха да се измъкнат от тях.
Все пак служителите не се задържаха кой знае колко дълго в канцеларията. Всъщност изминали бяха само няколко секунди.
Канцеларията в миг се изпълни с викове, всички едновременно се втурнаха към стълбището. Сачико почувствува, че краката й се схващат и тя не можеше да помръдне. Имаше и други като нея, които седяха по бюрата, закрили глави. Те също нямаха сили да мръднат. Отнякъде се появи началникът на отдела и с всички сили закрещя:
— Бягайте, чувате ли, бягайте! Само след две-три минути улиците ще станат съвсем непроходими.
Той самият презглава затича към стълбите.
— Сбогом. Който може да се спасява!
Гласът на началника на отдела извади Сачико от унеса, в който беше изпаднала.
Тя помисли за домашните си в Сетагая. Сега в къщи бяха майка й и братчето й — гимназист. Баща й работеше в едно издателство в Канда. В този момент й се искаше да бъде при майка си, да посрещне заедно с нея смъртта.
Тя заслиза по стълбите, като се притискаше до самия парапет. Боеше се, че тълпата, която идеше отгоре, ще я помете и стъпче. Всички кой знае защо стискаха в ръце чантите си. Асансьорът беше спрял, повреден някъде между етажите. Тя най-после стигна до изхода. Пред очите й притъмня. По улицата с викове се носеше обезумялата тълпа. Отвсякъде се чуваше женски плач.
На платното колите бяха спрели, нито една не можеше да потегли напред. В тях нямаше хора, бяха ги изоставили разбити и изпочупени от сблъскванията.