Дан на Хрътките
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #8
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-011-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дан на Хрътките». Краткое содержание книги:
Пикър срита с яд двата черни ботуша.
— Оу, глезенът ми!
Пикър хвърли вързопа с питките в скута й.
— Уф!
Анци и Блупърл нахълтаха след нея и бившият сержант изсумтя:
— Ей го и страшния ни пазач до вратата. „Оу, уф“, вика.
Но Бленд вече се беше окопитила и развиваше питките.
— Знаеш ли, Бленд — заговори Пикър, след като се настани до тезгяха. — Бабичките риви, дето ги правят тия, плюят в тигана, преди да плеснат тестото. Благославяне на някакъв древен дух…
— Не е това — прекъсна я Бленд, докато отново загъваше питките. — Съскането им казва, че тиганът е достатъчно нагорещен.
— Виж ти — изсумтя Блупърл.
Пикър се намръщи, после каза:
— Я да идем в кабинета, всички… Бленд, иди да намериш и Малът.
— Лош момент — отбеляза Бленд.
— Какво?
— Спиндъл е тръгнал на онова поклонничество.
— Радвам се за него.
Бленд се надигна мързеливо и попита с пълна уста:
— Дюйкър?
Пикър се поколеба.
— Покани го. Ако иска де.
Бленд примига бавно.
— Ще убиваш ли някой тая нощ, Пик?
Мълчанието беше повече от красноречиво. Пикър огледа подозрително малката тълпа в кръчмата — всичките твърде пияни, за да залитат по улицата в дванайсетата камбана. Редовни клиенти до един. „Така бива.“ Махна с ръка на останалите и тръгна към стълбите.
В другия край на гостилницата проклетият бард ломотеше някои от най-мъглявите стихове на „Аномандарис“, но никой не го слушаше.
Тримата се изживяваха като новата порода в Съвета на Даруджистан. Шардан Лим беше най-тънкият и най-високият, със сухо лице и бездушни сини очи. Клюнест нос, тънка уста почти без устни, вечно извита надолу, все едно не може да сдържа презрението си към света. Мускулите на лявата му ръка бяха два пъти по-големи от тези на дясната, нашарени с гордо показвани белези. Срещна очите на Чалис като мъж, който се кани да пита мъжа й дали се кани да я оправи скоро, и тя усети погледа му като хладна собственическа ръка на гърлото си. Миг след това безцветните му очи се плъзнаха настрани и на лицето се изписа полуусмивка, докато се пресягаше към бокала си на лавицата над камината.
Срещу Шардан Лим, от другата страна на почти изтлелия огън, стоеше Ханут Орр, дългите му пръсти галеха древните каменни чукове, взидани в камината. Любимец на половината благородни жени в града, стига да са женени или поне с отнета девственост, той наистина представляваше онова тъй възбуждащо съчетание от опасен чар и властна арогантност — черти, които съблазняваха иначе интелигентни жени — и беше добре известен с това колко обича да гледа как любовниците му пълзят на колене към него и го молят за трошица внимание.
Съпругът на Чалис се беше отпуснал в любимия си стол вляво от Ханут Орр, изпружил крака и загледан замислено в бокала си; виното с цвета на синя кръв бавно кръжеше, щом завъртеше ръка в лениви кръгове.
— Мила ми съпруго — провлече той, — освежи ли ви въздухът на терасата?
— Вино? — попита Шардан Лим, вдигнал вежди, все едно че да я обслужи е копнежът на живота му.
Не трябваше ли един съпруг да се оскърби от тази едва прикрита похотливост от страна на тъй наречените му приятели? Горлас изглеждаше безразличен.
— Не, благодаря, съветник Лим. Дойдох само да пожелая на всички ви лека нощ. Горлас, много ли ще се задържиш?
Той не вдигна поглед от виното, въпреки че устата му се задвижи, все едно отново вкусва поредната глътка и намира остатъка леко кисел за небцето.
— Не е нужно да ме чакаш, съпруго.
Неволният поглед към Шардан й разкри и насмешката му, и ясния намек, че той никога не би се отнесъл с такова пренебрежение към нея.
И на свой ред, с обзела я внезапна, мрачна извратеност, тя отвърна на погледа му с усмивка.
Ако можеше без колебание да се твърди, че Горлас Видикас не забеляза безмълвната размяна, то Ханут Орр я видя. Само че насмешката му беше от по-жестокия, презрителен вид.
Почувствала се омърсена, Чалис се обърна.
Слугинята заситни зад вкочанения й гръб нагоре по стълбището и към спалнята.
Щом вратата се затвори, Чалис хвърли пелерината си и нареди:
— Извади ми бижутата.
— Господарке?
Тя се обърна рязко и изгледа ядосано старицата.
— Желая да видя бижутата си!
Жената покорно се поклони и побърза да изпълни заповедта.
— Старите само — подвикна след нея Чалис.
От времето преди всичко това. Когато все още беше почти дете и ахкаше над подаръците на своите ухажори, все подкупи за любовта й, още лепкави от потните длани. О, колко много възможности имаше тогава!