Кухата игла

— Не сте ли виждали Ботрьоле?

— Не, господин следовател.

— Дявол да го вземе, къде може да е? Цял ден никой не го е виждал.

Изведнъж се сети нещо. Подаде чантата си на Бреду, заобиколи замъка и тръгна към развалините. Близо до голямата арка, покрит с борови игли, Изидор Ботрьоле лежеше на земята. С ръка подпираше главата си. Изглеждате заспал.

— Какво правите, млади момко, спите ли?

— Не спя. Мисля.

— Сигурно сте успели да помислите за много работи?

— Да… Първо аз винаги обмислям събитието и се опитвам да намеря в него основната мисъл, ако мога така да се изразя. После си представям една правдива, логична хипотеза, която се съгласува с главната мисъл. И чак след това проверявам дали фактите съвпадат с предположенията ми.

— Чудна и много сложна система.

— Но затова пък сигурна, докато вашата не може да се похвали със същото.

— Всяка система вече е излишна. Ясно е, че Арсен Люпен е мъртъв!

— Какво от това? Неговата банда остана, а учениците на такъв майстор също са майстори.

Господин Фийол улови Изидор под ръка, заведе го настрана и каза:

— Това са само думи, млади момко. Ето какво е важното. Слушайте хубаво! Ганимар е задържан в Париж и ще дойде чак след няколко дни. От друга страна, граф Дьо Жевър е телеграфирал на Шерлок Холмс, който е обещал съдействието си през другата седмица. Млади момко, не мислите ли, че това е шанс за вас? Да кажете на тези две знаменитости, като пристигнат: „Много съжаляваме, господа, но ние не можехме повече да чакаме. Всичко вече е свършено!“

Простодушният господин Фийол не можеше с по-голяма откровеност от тази да признае безсилието си. Ботрьоле се помъчи да прикрие усмивката си.

— Трябва да призная, господин следовател, че не присъствах на следствието ви само защото се надявах, че сам ще ми съобщите резултатите. Кажете какво узнахте?

— Ето какво. Снощи към единайсет тримата полицаи, които приставът оставил да пазят замъка, получили от него бележка да идат колкото може по-скоро в Увил. Те веднага яхнали конете и пристигнали в Увил…

— Разбрали, че са изиграни, че заповедта е била фалшива и че трябва да се върнат в Амбрюне.

— Това и направили. Отсъствието им продължило час и половина и през това време престъплението било извършено.

— При какви обстоятелства?

— При най-прости. Двама души влезли с помощта на стълба в една стая на втория етаж, вързали госпожица Дьо Жевър и пред очите й отвлекли нейната братовчедка.

— Но къде са били кучетата?

— На сутринта ги намерили отровени.

— Кой е направил това? Нали никой не можеше да се приближи до тях?

— Тайна. Двете сенки минали безпрепятствено през развалините, спрели на около петстотин метра от замъка, под дървото, известно като Големия дъб… и тук извършили убийството.

— Но защо не са направили това в стаята на госпожица Дьо Сен Веран?

— Не знам. Във всеки случай там са я убили. Имам неоспоримо доказателство за това.

— А трупът?

— Още не е намерен. Но това не трябва да ни изненадва. Тръгнах по следите и те ме отведоха до старата черква на варанжевилските гробища, които са разположени на хълма. Там има пропаст, бездна, дълбока повече от сто метра. А долу — скали и море. След един-два дни приливът ще изхвърли трупа й на брега.