Птици, животни и роднини

Вляво от малкия залив, на около четвърт миля от брега, се намираше остров Пондикониси, или Мишият остров. Имаше форма на равнобедрен триъгълник. Гъста растителност от стари кипарисови дървета и олеандрови храсти ограждаше малка снежнобяла църква и няколко къщички около нея. На острова живееше възрастен и отвратителен монах с дълго черно расо и килимявка. Изглежда, неговата житейска мисия се свеждаше до това да бие камбаната на малката като кибритена кутийка църква и от време на време привечер да отива, бавно гребейки с лодка, до един съседен нос в залива, където имаше женско манастирче с три престарели монахини. Там калугерът си пийваше узо и чашка кафе, навярно обсъждаше греховете в съвременния свят и после, на залез, когато слънцето превръщаше тихите води около острова в многобагрена копринена плащеница, поемаше обратния път като гърбав черен гарван в скърцащата и пропускаща вода лодка.

Открила, че постоянните слънчеви бани възпаляват младежките й пъпки, Марго сега реши да опита друго лекарство на майката природа — къпане в морето. Всяка сутрин тя ставаше към пет и половина, измъкваше ме от леглото и заедно отивахме на брега, гмуркахме се във все още хладната вода и плувахме бавно и отпуснато до Пондикониси. Тук Марго се просваше на някоя скала, а аз се лутах щастлив из скалните езерца край брега. За съжаление посещенията ни на острова, изглежда, действаха зле на монаха, понеже той слизаше с тропот по дългата каменна стълба на църквата, размахваше юмрук към Марго и хокаше на неразбираем гръцки език от глъбините на дългата си рошава брада. Сестра ми винаги го посрещаше с лъчезарна усмивка и весело му махваше с ръка, което почти го докарваше до апоплектична ярост. С развятото и шумящо черно расо той започваше да трополи напред-назад, вдигаше нагоре към небето мръсния си треперещ пръст, а с другата ръка сочеше Марго. Това се повтаряше многократно и аз успях да запаметя няколко предпочитани израза на монаха, който нямаше особено богат речник. Когато помолих приятеля си Филимон да ми ги преведе, той едва не припадна от смях и хълцане. Накрая разбрах, че монахът имал няколко обидни израза за Марго, най-умереният, от които бе „бяла вещица“.