Петдесет нюанса по-тъмно
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #2
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса по-тъмно». Краткое содержание книги:
Но копнежът продължава да владее всяка нейна мисъл и когато той й предлага нов договор, тя не може да му устои. Страстната им връзка отново се разпалва. Скоро Ана научава за изтерзаното минало на своя наранен, напрегнат и властен господин Петдесет нюанса повече, отколкото е смятала за възможно.
Докато Крисчън се бори с вътрешните си демони, Ана трябва да се изправи пред гнева и завистта на жените, с които той е бил преди, и да вземе най-важното решение в живота си.
Решение, което може да вземе единствено сама...
- Беше различно.
Сервитьорът се върна и Крисчън му подаде кредитната си карта, без дори да погледне сметката. Телефонът му иззвъня и той погледна екранчето.
Значи предложение. И сега какво? В главата ми се разиграваха два сценария: отвличане или да работя за него. Нещо не се връзваше. Крисчън приключи с плащането и каза:
- Хайде. Тейлър е отвън.
Станахме и той ме хвана за ръка.
- Не искам да те изгубя, Анастейжа. - Целуна нежно кокал-четата ми и докосването на устните му разтърси цялото ми тяло.
Аудито ни чакаше. Крисчън ми отвори вратата. Качих се и потънах в плюшената седалка. Той заобиколи от страната на шофьора. Тейлър слезе и двамата проведоха кратък разговор. Това не беше обичайният им протокол. Обзе ме любопитство. Какво ли обсъждаха? След малко и двамата се качиха и аз погледнах Крисчън, който гледаше напред с напълно безизразно лице.
Позволих си да разгледам за кратко профила му: правия нос, изваяните пълни устни, косата, паднала по челото. Не беше писано този божествен мъж да е мой.
Тиха музика изпълни колата, великолепно изпълнение, което не познавах. Тейлър се насочи към магистрала 1-5 и Сиатъл.
Крисчън се обърна към мен.
- Както вече ти казах, Анастейжа, имам предложение.
Погледнах нервно към Тейлър.
- Тейлър не може да те чуе - увери ме Крисчън.
- Как така?
- Тейлър - повиши глас Крисчън. Тейлър не отговори. Крисчън го повика отново и отново нямаше отговор. Крисчън се пресегна напред, потупа го по рамото и Тейлър си свали слушалките, които не бях забелязала.
- Да, господине?
- Благодаря, Тейлър. Няма нищо. Продължавай.
- Добре, господине.
- Сега доволна ли си? Той слуша айпода си. Пучини. Все едно че го няма.
- Ти нарочно ли го накара да го направи?
-Да.
Господи!
- Добре, какво е предложението ти?
Неочаквано Крисчън стана решителен и делови. Леле боже! Предстоеше сделка. Бях цялата внимание.
- Първо обаче искам да те попитам нещо. Предпочиташ ли обикновена сладникава връзчица без никакво изчанчено чукане?
Зяпнах.
- Изчанчено чукане ли? - успях да попитам.
- Да. Изчанчено чукане.
- Не мога да повярвам, че го каза.
- Да, но го казах. Отговори ми - настоя спокойно той.
Изчервих се. Богинята в мен бе паднала на колене, събрала
беше длани, умоляваше ме.
- Харесвам изчанченото ти чукане - отговорих тихо.
- Така си и мислех. Какво тогава не ти харесва?
„Че не мога да те докосна. Че ти се наслаждаваш на болката ми, на впиването на колана в плътта ми...“
- Заплахата за жестоко и необичайно наказание.
- Това пък какво означава?
- Имаш какви ли не пръчки, камшици и джаджи и те ме плашат до смърт. Не искам да ги използваш върху мен.
- Добре, без камшици и пръчки... и без колани - добави подигравателно той.
Погледнах го изумено.
- Да не би да поставяш някакви ограничения?
- Просто се опитвам да те разбера, да добия ясна представа за онова, което харесваш и не харесваш.
- Като цяло, Крисчън, на теб ти доставя удоволствие да ми причиняваш болка, която трудно преглъщам. Правиш го, защото си преценил, че съм прекрачила някаква невидима произволна граница.
- Съвсем не е произволна. Правилата са определени.
- Не искам никакви правила.
- Никакви ли?
- Никакви - отсякох, макар сърцето ми да се беше качило в гърлото. Накъде ли биеше?
- И нямаш нищо против, ако те напляскам?
- С какво ще ме напляскаш?
- С това. - Той вдигна ръка.
Наместих се притеснено на седалката.
- Не бих казала. Особено с онези сребърни топчета... - Добре че беше тъмно: лицето ми гореше и гласът ми пресекваше, като си припомнях онази нощ. Да... Бих го направила отново.
Той се подсмихна.
- Да, беше забавно.
- Дори повече от забавно - прошепнах.
- Ще понесеш ли малко болка?
Свих рамене.
- Сигурно. - Накъде биеше с тези въпроси? Нивото ми на страх скочи нагоре с няколко степени по скалата на Рихтер.
Той поглади брадичката си и каза замислено:
- Анастейжа, искам да започнем отново. Да започнем с обикновената сладникава връзчица и може би, след като ми имаш повече доверие, а аз се уверя, че си искрена и ми казваш всичко, ще продължим напред и ще се отпуснем с някои от нещата, които обичам да правя.
Зяпнах го напълно слисана, в главата ми не се мяркаше нито една мисъл - все едно компютърът ми се е сринал напълно. Стори ми се, че е неспокоен, но не го виждах ясно в полумрака. Най-сетне имах чувството, че разбирам.
Той искаше светлина, но можех ли да искам от него да направи това за мен? А пък аз не обичах ли мрака? Поне понякога. Спомени за нощта с Томас Талис нахлуха в мислите ми.