Жертвата неизвестна
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #16
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ива Николова Митева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Жертвата неизвестна». Краткое содержание книги:
— Може само по име — разреши й великодушно Суриков, — не сте чак толкова по-голяма от мен.
Аха, хитрец е, хитрец и мръсник, решил е да ми прави комплименти! Татяна беше по-голяма от него с цели тринадесет години и като се имаше предвид телосложението й и служебното й положение, никой не би рискувал да й каже, че изглежда по-млада.
— Грешите, Сергей Леонидович, аз съм много по-голяма от вас, затова няма да си играем на фамилиарничене. Кажете: вашият покровител знае ли, че вече цял месец сте при нас? От него май няма ни вест, ни кост. В такива случаи обикновено пускаме хората след ден-два, а за вас никой не се застъпва. Или вие сте този, който го е зарязал?
Небрежната усмивка веднага изчезна от лицето на следствения и в този миг към Татяна гледаха не две очи, а две ледени метални топчета.
— Не съм го зарязал аз, той ме заряза — процеди Суриков. — Захвърли ме на произвола на съдбата като улично псе и останах съвсем без нищо — без жилище, без пари. Отначало си мислех, че е умрял, защото просто не бях в състояние да повярвам, че можеш да използваш човек така, както се използва курва, а сетне да го изхвърлиш, защото нямаш повече нужда от него.
— А той не е умрял, така ли?
— Да бе, ще умре той, как ли пък не! — изпръхтя Суриков. — Има да чакаш. Такива хора не умират, те надживяват всички. Когато го видях жив и здрав, веднага отидох при него като при близък човек и го помолих да ме вземе под крилото си. А пък той… — Суриков махна с ръка. — Татяна Григориевна, ще ме почерпите ли една цигара?
— Вземете си. — Тя дръпна чекмеджето на бюрото и извади оттам пакет цигари и кутия кибрит. — И какво направи той, когато вие го помолихте за помощ? Каза, че не ви познава, така ли?
— Ами да! Как се сетихте?
В момента върху лицето на Суриков беше изписано неподправено любопитство. Как се бе досетила ли? Че имаше ли нещо по-просто от това! Онзи служител на милицията, при когото се водеше на отчет членът на младежката полупрестъпна групировка Серьожа Суриков, беше зарязал нископлатената си държавна длъжност и вече нямаше нужда от Серьожа. Нещо повече — в новия си бизнес той изобщо нямаше нужда около него да се навърта тип като Серьожа, който още от дете се бе забърквал с наркотици, кражби на коли и прочее пубертетски щуротии. Суриков не беше много умен, беше хитър, зле образован и не съвсем здрав, а на това отгоре много добре знаеше, че половината, а понякога и по-голямата част от наркотиците, които биваха откривани по време на хайките, същият този милиционер слагаше в собствения си джоб. И за какъв дявол му беше тогава този Серьожа? Когато прословутият милиционер провеждаше линията за борба с наркотиците, той си имаше Серьожа, когото винаги своевременно предупреждаваха за подготвящата се хайка, затова в такива дни той не вземаше наркотици и дори не ги носеше в джоба си, за да няма за какво да го хванат. Самият Серьожа не беше заклет наркоман, той нямаше зависимост от наркотиците и Татяна виждаше това с невъоръжено око. Човек, който цял месец е бил лишен от обичайните си дози, не се държи така и изглежда по съвсем друг начин.
— Не е трудно да се досети човек — усмихна се леко тя. — За съжаление това често се случва. Искам да кажа, през последните години хората започнаха да напускат милицията, за да се занимават с бизнес. В такива случаи те повече нямат нужда от такива като вас и затова безмилостно ви захвърлят. Отдавна ли стана това?
— Преди две години. Може би малко повече. Мога ли да си взема още една цигара?
— Разбира се. Може би не бива да ги пушите една след друга? Все пак имате слабо сърце. Или документите не са верни?
— Не, верни са, точно така е. Но много ми се пуши.
— Е, както искате. А вие подписахте ли му декларация?
— За неразгласяване ли? Подписах му, че как иначе! Аз и преди си имах работа с него, още когато бях на 14 години, той ми даваше по някой кинт срещу информацията ми. А след като навърших 18, веднага ме накара да подпиша декларация.
— И въпреки това сега спокойно ми разказвате тези неща? Ами декларацията?
— Виж ти! Че какво „декларацията“? Декларацията е за обикновените хора, за гражданите от улицата. На тях аз никога и нищо не съм разказвал, защото на мен, Татяна Григориевна, още ми се живее. А нали разбирам какво ще ми се случи, дори и ако само един жив човек научи, че съм доносничил. А вие знаете всичко и без да ви го казвам, навярно и самата вие разполагате най-малко с двадесетина такива декларатори. Как ги наричате на научен език? Агенти-резиденти, така ли?