Заключената стая

— Не. Пък и не съм ги търсил.

— Това се усеща. А какво търси ти?

— Ами че нищо. Всичко беше ясно.

— Щом не си забелязал кръвта, може да си пропуснал и нещо друго.

— Всеки случай огнестрелно оръжие нямаше.

— Обърна ли внимание на облеклото на покойника?

— Не особено. Трупът беше вече изгнил. Какво можеше да има на него, освен някакви парцали. Изобщо аз мисля, че това не играе някаква роля.

— Ти веднага разбра, че покойникът е бедняк и е живеел самотно. Че не е видна личност.

— Точно така. Ако се нагледаш като мен на всякакви пияници и негодници.

— Е та?

— Това, че аз си познавам публиката.

— А ако покойникът заемаше по-високо обществено положение? Тогава, мисля, щеше да работиш по-щателно, нали?

— Че какво, човек трябва да има всичко предвид. И без това сме претрупани от работа.

Алдор Гюставсон огледа кабинета.

— Вие тук може би да сте по-хайлази, но при нас работата ни е затрупала. Нямам желание да наподобявам Шерлок Холмс, щом ми попадне някой мъртъв бедняк. Имаш ли да ми кажеш още нещо?

— Да. Искам да отбележа, че си водил това дело извънредно лошо.

— Какво?

Гюставсон стана. Май едва сега той се усети, че Мартин Бек може да навреди на кариерата му.

— Почакай — измърмори той. — Само за това, че не съм забелязал някакви кървави петна и несъществуващия пистолет.

— Тези пропуски не са най-главното — прекъсна го Мартин Бек. — Макар че също са непростими. По-лошото е, че си позвънил на съдебния лекар и си дал указания, които се основават на предвзети и неверни съждения. Освен това си объркал главите на полицаите и те са повярвали, че делото е елементарно и че на теб ти е достатъчно само да влезеш в стаята, да й хвърлиш един поглед, за да ти стане всичко ясно. Заявил си им, че не е нужно да се викат никакви специалисти, след това си се разпоредил да вдигнат тялото и даже не си се погрижил да направят снимки.