Блондинка от Маями

— Да, нещо такова, плюс двоен наниз естествени перли. Джек тъкмо заяви, че изобщо не била извършила кражба с взлом, когато една жена от залата се разпищя, че и убиват. Лъжа ли, Джейк?

— Всъщност викаше: „Крадла!“ Беше жертвата на обира и хукна през залата с писъци: „Това е моят костюм, това са моите перли.“

— Затуй, скъпа — каза Долорес, — много внимавай какво те съветва това дрънкало.

И като се кискаше гърлено, тя тръгна към вратата. След малко Криси попита:

— И какво каза в нейно оправдание?

— Че костюмът й стои по-добре — отговорих аз.

— Не, сериозно.

— Един мъдър приятел ме е научил, че адвокатската работа прилича на покера. А в покера най-важното е да знаеш кога да свалиш картите. Посъветвах я да се признае за виновна.

— О — въздъхна Криси.

Усетих, че се чуди дали не съм некадърник. Така де, щом всички други го мислят…

Отворих пластмасовите кутии и извадих пръчиците от опаковката.

— Долорес май много те харесва — подхвърли Криси. Вероятно се питаше колко от клиентите ми попадат в затвора.

— На латински името й означава скръб. Знам го от същия онзи мъдър приятел. Доло е изучила трите си деца, а за още десетина улични хлапета се грижи като родна майка. Непоправими гаменчета, дето никой не ги иска. Когато загазят, което се случва често, аз им поемам защитата.

— Безплатно ли?

— От време на време Долорес ме кани на печени ребърца, а може и да услужи на някоя гладна клиентка.

Криси вече ровеше с пръчиците в свинското със зеле и гъби.

— Божичко, колко е вкусно. Знаеш ли каква е храната тук?

— Да, сигурно заселниците на Донър10 са се хранили по-добре през зимата на 1846 година.

Поседяхме мълчаливо, после отново върнах разговора към темата.

— Значи баща ти беше готов да те заключи…

— А аз бих сторила всичко, за да се измъкна. От имението, от Палм Бийч. Когато един търсач на таланти ме срещна на Уърт Авеню и каза, че мога да стана фотомодел, разправих това на татко, а той изрева; „Та ти си едва на шестнайсет!“ Отговорих му: „Мама се е омъжила за теб на седемнайсет!“

— Добре казано.

— Да, но татко заяви, че едва ли би го направила повторно.

Аз лапнах една оризова кифличка.

— И тогава потегли за Европа.

— Бях хе-е-е-ей толкова наивна. Имах албумче със снимки, направени от едни фотограф любител. Бяха смешни, същинска грозотия. Тъпи, зле осветени снимки на някаква препарирана хлапачка със сплъстена коса, която се мисли за фотомодел.

— Намери ли си работа?

— Не веднага.

Криси махна капачето на чаша горещ чай и отпи една глътка.

— Отнесох албума си в кабинета на един от агентите на голяма парижка агенция. Наричат ги rabatteurs, тоест хора, които разбутват храстите, за да подплашат дивеча. Само че вместо зайци изскачат…

— Млади кандидатки за фотомодели.

— Точно така. Онзи тип беше като излязъл от моден журнал с — тънки мустачки, бяло копринено шалче и похотливи искрици в очите. Разсмя се, промърмори нещо на френски и пак се разсмя. После попита: „Знаеш ли на какво му се вика носиш-гледаш?“ Казвам му: „Да, това е, когато някоя манекенка носи свои снимки на клиента, за да получи работа.“ Тогава той отпусна албума в скута си, разкопча се, извади си парчето и го сложи точно на сгъвката. „Да, но за теб, cherie11, няма да е носиш-гледаш, а носиш-духаш.“