Обещанието на краля вещер

Вече искаха да изпробват мъдростта и силата си срещу артефактите на създание, толкова по-велико от тях, толкова отвъд възможностите им да го осмислят. Надменността им ги караше да вярват, че могат да придобият тази сила.

Не разбираха, че силата на краля вещер бе идвала отвътре, не отвън и че останките му, „есенцията на разпръсната магия“, „парченцата от Зенги, разхвърляни надалеч“, от песните на глупавите и наивни бардове, ще могат чрез акта на съзиданието да ги победят и да вземат от тях дори докато те се опитват да спечелят от разпръснатото от Зенги.

Това бе истинското обещание на краля вещер, обещанието, което бе накарало драконите да се тълпят край него.

Малкият череп откриваше единствено покой. Книгата, която го притежаваше в себе си, бе открита, умовете, които я търсеха, бяха любознателни, а паметта — кратка. Парченцето от есенцията, захвърлено надалеч, щеше да познае сътворението, силата и живота в смъртта.

Някой глупав смъртен щеше да се погрижи за това.

Драконът изръмжа беззвучно.