Три ябълки паднаха от небето

Зимните дни си приличаха като прозрачните камъчета по броеницата на баба Мане, с която Анатолия не се разделяше никога. Сутрин ходеше в курника – да нахрани кокошките и да събере яйцата, после хранеше козата, чистеше в кухнята и набързо готвеше нещо, след това, през краткия мрачен ден, четеше. Щом се спуснеше непрогледната нощ, дремеше на дивана, завита с няколко одеяла, или просто лежеше и наблюдаваше тлеещата жарава през малкия процеп във вратата на печката. Албумът със снимките на близките винаги ѝ беше подръка и тя го разлистваше мълком и бършеше с края на ръкава сълзите си. Нямаше какво да разказва, а не ѝ се искаше да им досажда с оплаквания.

Запролети се малко по-късно от обикновено, чак в средата на март изтерзаният от студа и мрака Маран най-сетне въздъхна от облекчение, заскърца с врати и порти, разтвори прозорците – да влезе слънчева светлина. Радостта, че непрогледната ледена зима най-после е отминала, беше толкова голяма, че затъмни страха от смъртта. Маранци отдавна вече бяха свикнали с обстрела и без да му обръщат внимание, се заеха с делнични дела, които се оказаха страшно много. На никого и през ум не му беше минавало, че проникналите в стаите студ и влага са способни да повредят до такава степен покъщнината. Наложи се да проветряват и да сушат дълго стаите, за да победят вездесъщия мухъл, който бе успял да проникне и в шкафовете и дрешниците. Намазаха стените, подовете и покъщнината с разтвор от стипца и син камък и цял месец праха всичко наред, като се започне от чаршафите и дрехите и се стигне до килимите и пътеките. Имаше толкова много работа, че Анатолия успя да отскочи до библиотеката чак в края на април, когато бомбардировките поутихнаха и децата отново тръгнаха на училище.