Три ябълки паднаха от небето
- Автор: Абгарян Наринэ
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Лабиринт
- ISBN: 978-619-7055-29-0
- Переводчик: Емилия Л. Масларова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Три ябълки паднаха от небето». Краткое содержание книги:
С времето библиотеката заприлича на истински Вавилон за какви ли не животинки, тук всяка буболечка и птица намираше подслон и се размножаваше изумително усърдно. Анатолия слагаше по первазите подсладена със захар вода – за пеперудите и калинките, измайстори и няколко хранилки за птици и направи на двора градинка – за радост на мравките. Така прекарваше дните – разлистваше страниците на любимите си книги с дъх на кожена подвързия, бездетна и нещастна, заобиколена на работата от невинни твари и измъчвана в бащиния си дом от ненавистта на мъжа си.
След време училището успя да събере криво-ляво ученици за началния клас и в библиотеката най-после се появиха малки посетители. Анатолия стовари върху тях цялата си неизразходвана майчинска любов. Винаги държеше на масата, до дъсчените прегради с читателските карти, паничка със сушени плодове и курабийки. Кажеха ли децата, че са жадни, им сипваше чай или компот, а после ги забавляваше с истории, които бе прочела или сама си измисляше. Възрастните рядко надзъртаха в библиотеката, не им беше до книги, но виж, децата, смешни, любопитни, с ей такива очи, можеха да стоят там с часове. Разхождаха се трогателно предпазливо сред саксиите и вазите с цветя, опитваха се да помиришат всяко, да погледат как летят пчелите, доливаха в чинийките подсладена вода, четяха, пишеха си домашните, непрестанно я обсипваха с въпроси, с които се разсейваха. Преди да си тръгнат, на всяка цена подлагаха буза за целувка. Анатолия бе искрено убедена, че любовта на децата не е друго освен небесна утеха, задето е бездетна.
– Така да бъде – съгласяваше се примирено със съдбата си.
Мъчителният, тежък личен живот, който вече осемнайсет дълги години ставаше все по-ужасен, завърши с голяма трагедия. Озлобен, задето всички се държат толкова мило с нея, мъжът ѝ реши окончателно да ѝ съсипе живота и един прекрасен ден поиска от нея да напусне работа. Анатолия обикновено си мълчеше, но този път неочаквано и за самата себе си отговори с твърд отказ. А когато той, както обикновено, ѝ замахна, се закани да се оплаче на Ованес.
– Нека те научи на ум и разум – тросна се ядосано тя. – А ако не ти дойде умът, ще се разведа. От мен да го знаеш, само да си посмял още веднъж да ми вдигнеш ръка в къщата на баща ми!
Мъжът ѝ присви злобно очи и си замълча. Но изчака тя да отиде на работа и направи истински погром – изби вратите на всички стаи, насече с брадвата мебелите, не се смили дори над раклата, която Анатолия пазеше като зеницата на окото си – в нея сред сушената лавандула и мента бяха прибрани рокличките, обувките и играчките на покойните ѝ сестри.
Привлечена от шума, Ясаман не се престраши да влезе в къщата и изпрати внук си да повика от библиотеката приятелката ѝ, а тя хукна към другия край на селото – да търси мъжа си. Когато той дойде запъхтян, Анатолия лежеше в безсъзнание на пода в гостната, пребита едва ли не до смърт, а върху гладката повърхност на масата зееха две дълбоки следи от удар на брадва: освирепял, мъжът ѝ бе разстлал отгоре чудните ѝ медни плитки и ги бе отсякъл почти до корен, като ѝ бе извикал в лицето злорадо и тържествуващо: "Сега ще пукнеш без косата си", а после бе взел всичките оскъдни спестявания и се бе изнесъл от къщата. Тръгнаха да го гонят, ала се върнаха с празни ръце – той бе отпрашил с пощенската кола към долината, после бе изчезнал сякаш вдън земя.