Алхимикът от Сенките [bg]

4.

Младата сестра шатленка, която с факел в ръка влезе първа в тъмния коридор, изглеждаше едновременно обезпокоена и забързана. Зад нея Анес дьо Водрьой се държеше по-уверено, но и тя внимателно се оглеждаше и се ослушваше.

За да стигне дотук, добросъвестно беше изпълнила съветите да проявява предпазливост, които ѝ отправи майка Еманюел дьо Серне, бившата настоятелка на Сестрите на Сен Жорж. В писмо, което Анес намери, след като се върна от Дампиер, майка Еманюел ѝ пишеше, че не е открила какво се е случило с кавалера Рейно д’Омбрьоз, сина на благородника, който дойде да търси помощ от Остриетата. Затова пък тя знаеше коя е — и къде може да намери — тази, която Рейно с отряд Черни гвардейци бяха съпроводили в Елзас за изпълнение на тайна мисия: наричаше се сестра Беатрис д’Осен. Младата баронеса Дьо Водрьой и тя някога бяха приети едновременно за послушници. Бяха приятелки, или по-скоро изпитваха дружески чувства. Странното беше, че сестра Беатрис сега пребиваваше на тайно място, почти като пленничка, по нареждане на днешната настоятелка, всяващата страх майка Терез дьо Восамбр.

По коридора, където стъпваше едва ли не на пръсти, Анес беше отведена пред някаква врата. Шатленката, която я придружаваше, се огледа боязливо наляво и надясно, преди да отключи и да се оттегли.

— Побързайте — прошепна тя. — Всеки момент може да открият, че съм взела ключовете.

Анес кимна с глава и влезе.

Беше обикновена монашеска килия, аскетична и без никакви удобства. Върху малкото легло лежеше сестра Беатрис. Бледа, с изопнати черти, тя си беше останала хубава, но изглеждаше измъчена. Беше се превърнала в сянка на великолепната и горда шатленка, която в една ранна утрин, на границата с Елзас, сама се беше изправила срещу голям дракон, с острието си от драконит в ръка и мълвейки заклинания.

Беше се отнесла в света на сънищата.

Анес свали широката пелерина с качулка, с която се беше покрила, седна до заспалата и докосна ръката ѝ.