Синьочервения Метусалем

— Не. Тези хора не са такива, за каквито се представят. Единият е холандец, другият — немец, а третият без съмнение — китаец.

— Как може да го знаете?

— Уверих се. Наредих да повикат един преводач от Ша-чиен, който ми даде точна информация.

— Той разговаря ли с тях?

— Не, тъй като в този случай те навярно нямаше да се издадат. Подслуша ги при вратата и понеже говореха високо, разбра всяка тяхна дума.

— Тук ли живеят тримата мъже? — Той посочи една заключена врата от другата страна на стаята.

— Да — потвърди мандаринът.

— Отворете я! Искам да говоря с тях. Вместо да се подчини, Панг-чок-куан го изгледа още веднъж изпитателно и отговори:

— Не мога да се отзова на това желание.

— Желание? Не става въпрос за желание, а за заповед, която ви давам.

— Принуден съм да възразя. Не мога да призная едно изявление на волята от ваша страна като заповед, та аз не ви познавам.

— По облеклото ни виждате, че сме по-високопоставени от вас. Вашето златно отличително топче на шапчицата и нашите сини би трябвало да ви подскажат, че ние сме от трети разреден клас, а вие — от седми. И тъй, изискваме от вас подчинението, което ни дължите!

Младият мъж не появи никакъв признак на страх. Той погледна Метусалем твърдо в очите и със също такъв твърд тон отговори:

— Ще се подчиня веднага щом удостоверите, че имате право да носите синьо топче.

— Как? Да не би да се съмнявате?

— Нито се съмнявам, нито вярвам, но искам доказателство. Вчера по същото време тук е бил мандарин със същото топче и е отвлякъл трима затворници. На мен това не бива да се случва.

Метусалем с удоволствие би подал ръка на честния и безстрашен мъж, макар тази непоколебимост да противостоеше на намеренията му. Той извади паспорта си и го показа на мандарина, но така че да не може да го прочете, тъй като от съдържанието щеше да разбере, че притежателят е чужденец.

— Познавате ли този печат?

— Да, той е на Синът на небето — отвърна младият мъж, който наистина не се хвърли на земята, но все пак коленичи. — Вие следователно сте Шюн-чи-шу-тзе, довереник на Негово величество. Покланям се пред вас.

— Станете и отворете вратата на килията!

Сега мандаринът се подчини. Стаята, в която Метусалем получи възможност да надникне, действително не беше някоя от обичайните китайски затворнически бърлоги. Тя предлагаше достатъчно място за трима души и имаше маса, три стола и също толкова постелки. Един фенер осветяваше остатъците от вечеря, която трудно би могла да бъде наречена затворническа.

Затворниците стояха, изпълнени с очакване, посред помещението — бяха чули разговарящите през вратата и разпознали гласа на Синьочервения. Виждайки го сега, те се стъписаха. Китайската носия му придаваше странен вид. Вярно, тя покриваше не лошо биреното шкембенце, но гъстата, тъмна брада не й подхождаше, а такъв нос надали някога е бил виждан при някой мандарин.