Дамата измамница

Люк се хвърли с всички сили в работата в ранчото. Той ставаше по тъмно всяка сутрин и работеше до късно вечерта. Сега имаше мечта, бъдеще заедно с баща си и брат си. Той щеше да направи полетата отново плодородни, щеше да отглежда коне и добитък и да види отново живота откъм добрата му страна. Дори бе забелязал, че хората се държаха с него по различен начин, когато ходеше в града за провизии. Фред се беше погрижил всички да разберат, че Люк е невинен, и хората малко по малко започнаха да се сприятеляват с него. Животът му отново имаше някакъв смисъл.

Дните се превърнаха в седмици, седмиците в месеци.

Но колкото и неуморно да работеше Люк, нощите му не бяха спокойни. Много пъти се будеше рано сутринта задъхан и запотен след поредния сън за Коди. Сънищата му бяха смесица от образите на сестра Мери, Армита и Коди. В съня му тя го преследваше, залавяше и обичаше и той се събуждаше, като се питаше как бе направил глупостта да я остави да си тръгне. Често Дан се будеше и излизаше, за да намери Люк вече облечен да седи на верандата и да наблюдава изгрева на слънцето.

Люк често се сещаше за вечерта в Галвестън, когато Хадли бе насочил оръжието си към Коди. Ако тогава с нея се бе случило нещо, той нямаше да намери покой, докато Хадли не бъдеше убит или той самият не умреше в опита си да отмъсти за нея. Люк обичаше Коди.

Като се връщаше обратно в годините, той осъзнаваше, че любовта му към Клариса бе жалко подобие на чувствата, които изпитваше към Коди. Любовта му към Коди беше дълбока и силна. Тя не бе отслабнала дори сега, когато двамата бяха разделени; напротив, беше станала още по-силна. Люк все още я желаеше. Тя му липсваше и той не знаеше какво да направи.