Зимна луна
- Автор: Кунц Дин Рэй
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Нинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Зимна луна». Краткое содержание книги:
Докато лежи с месеци в болницата, заплашен от опасността завинаги да остане прикован към инвалидната количка, съпругата му и малкият му син са безпомощни. Трябва да се пазят и от престъпниците, контролиращи града, и от фанатизираните почитатели на режисьора.
В уединено ранчо в Монтана Едуардо Фернандес, бащата на загиналия преди година партньор на Макгарви, забелязва странно кехлибарено сияние над вековните борове и усеща зловещо присъствие в гората. Въвлечен е в поредица ужасяващи събития, водещи до сблъсък, който заплашва разума и живота му… а може би и двете.
Нещо сякаш привлича съпругата и сина на Макгарви в ранчото, където се сблъскват със загадъчен и безмилостен враг, еднакво опасен за живите, и за мъртъвците.
Отвъд прозореца не се беше променило нищо. Всичко беше забулено от снежната вихрушка така, както тихоокеанска мъгла можеше да забули улиците на някой калифорнийски крайбрежен град.
Тя погледна към Тоби:
— Добре ли си?
— Ъхъ.
— Не го пускай вътре в теб.
— Не искам да го правя.
— Тогава недей. Бъди твърд. Можеш да се справиш.
На плота под микровълновата печка радиото изведнъж загърмя. Сякаш беше будилник, навит да се включи в определен час и да свири пет минути музика, преди да се задейства алармата. Беше голям широкообхватен приемник с размера на две големи кутии корнфлейкс. Имаше шест обхвата, включително домашните къси, дълги и ултракъси вълни. Той обаче не беше радиобудилник и нямаше как да бъде програмиран да се включи сам в определено време. Въпреки това скалата светеше в зелено и от колоните се носеше странна музика.
Странните ритми всъщност не бяха музика. Те имаха такова отношение към музиката, каквото и купчината дървесина и винтове към готовата мебел. Можеше да разпознае множество инструменти — флейти, обои, кларинети, цигулки, тимпани, барабани — но нямаше мелодия, нямаше никаква свързана структура, дори и подобие на такава. Бяха вълни от звуци, които понякога бяха приятни за слушане, а понякога дразнеха. Звучаха ту високо, ту тихо.
— Може би — каза Тоби.
Вниманието на Хедър беше привлечено от радиото. С изненада се обърна към; сина си.
Тоби беше станал от стола си. Стоеше до масата и гледаше към радиото. Люшкаше се леко като тънка тръстика на вятъра, който само той можеше да почувства. Очите му блестяха.
— Ами… да, може би… може би…
Какофонията от звуци, която се носеше от радиото, сега заместваше преливащите едни в други цветове, които тя беше видяла на екраните на телевизора, компютъра и електронната игра. Език, на който очевидно се говореше на подсъзнателно ниво. Самата тя можеше да почувства хипнотичното привличане, макар че върху нея въздействаше много по-слабо, отколкото върху Тоби.
Тоби беше уязвимият. Децата винаги са били по-лесна плячка, естествени жертви в един жесток свят.
— … Бих искал това… хубаво… приятно — замечтано изрече момчето и въздъхна.
Ако кажеше „да“, ако отвореше вътрешната врата, може би нямаше да успее да избегне нещото този път. Може би щеше да го изгуби завинаги.
— Не! — викна Хедър.
Тя грабна кабела на радиото и го изскубна от контакта с такава сила, че щифтовете на щепсела едва не се огънаха. От контакта изскочиха оранжеви искри и долетяха към плота.
Макар и изключено, радиото продължи да издава хипнотични звукови вълни.
Тя го зяпна, без да вярва на очите си.
Тоби остана в транс, говорещ на невидимото нещо, както би говорил на някой въображаем свой връстник:
— Мога ли? Мм? Мога ли?… и ще… ти ще?
Проклетото нещо беше по-безскрупулно и от наркодилърите в града, които зарибяваха децата около училищните огради, по ъглите на улиците, в клубовете с видеоигри, пред кината, в магазините, навсякъде, където можаха да се докопат до тях. Неуморни и неизтребими и вредни като въшки.
Батериите. Разбира се, радиото работеше или с пряк, или с променлив ток.
— …може би… може би…
Тя остави узито на плота, грабна радиото, отвори пластмасовия капак отзад и издърпа оттам двете батерии. Хвърли ги в мивката, където те издрънчаха като игрални зарове. Песента на сирените спря, преди Тоби да се е поддал и примирил окончателно. Хедър спечели този рунд. Беше заложена душевната свобода на сина й, но тя улучи шестици и спечели. Засега той беше в безопасност.
— Тоби? Тоби, погледни ме.
Той се подчини. Вече не се клатеше, очите му бяха ясни. Беше се върнал в реалността.
Фалстаф излая. Хедър си помисли, че е бил възбуден от целия шум, може би от слепия страх, който е усетил у нея. После обаче видя, че вниманието на кучето е приковано към прозореца над мивката. То излая пак силно и свирепо. Лаят му целеше да уплаши врага, който се намираше навън.
Тя се обърна точно навреме, за да види как нещо на верандата се промъкна наляво от прозореца. Беше тъмно и високо. Забеляза го с крайчеца на окото си.
Дръжката на вратата изтропа.
Радиото беше заблуждаваща маневра.
Докато Хедър грабне микроузито от плота, ритривърът изскочи пред нея и зае позиция пред купчината от тенджери и чинии, нагласена пред вратата. Той залая диво по дръжката, която започна да се върти нагоре-надолу, нагоре-надолу.
Хедър хвана Тоби за рамото, бутна го към вратата за коридора и му каза: