Забранена зона
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Загорчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Забранена зона». Краткое содержание книги:
В строго охраняваната зона под Маунт Драгън е скрит тайнственият изследователски комплекс, за които със страхопочитание говори дори посветения елит на компанията „Джиндайн“ — световен лидер в генното инженерство. Ето защо младият учен Гай Карсън счита за чест поканата да работи там рамо до рамо с най-големите светила на съвременната микробиология и генетика. Ръководена от гениалния и далновиден откривател Брент Скоупс, „Джиндайн“ е на път да постигне невиждан пробив, който обещава да донесе неизброими ползи за човечеството… Но когато Карсън осъзнава какво всъщност се върши зад херметично изолираните стени на забранената зона — вече няма връщане назад: и в буквалния, и в преносния смисъл. Попаднал в челюстите на убийствен капан, Карсън трябва не само да отвоюва живота си, но и да спре надигащия се апокалиптичен кошмар с невъобразими последствия…
Той почувства как Де Вака кима енергично в знак, че е разбрала.
— Аз ще тръгна напред, но не се старай да ме следваш плътно. Прекалено е тъмно. Просто дръж посоката. Върви приведена, защото силуетът ти може да се очертае на хоризонта на фона на светлото небе. Като започне да се развиделява, ще се намерим.
— А ако ни чуе?…
— Ако ни последва, препускаш към лавата. Като стигнеш до нея, освобождаваш коня и го удряш силно, за да побегне, и се скриваш в някоя пещера. Най-вероятно е в тъмнината той да последва коня. Това е най-доброто, което мога да измисля. Съжалявам.
Карсън замълча. Усети, че Де Вака трепери леко. Пусна я, напипа ръката й и я стисна.
Тръгнаха внимателно към дрънкането от конете. Карсън си даваше сметка, че сега шансовете им за оцеляване са по-малки от всякога. Положението им и без това не беше розово. На всичкото отгоре Най ги бе открил. И то доста бързо — не се беше подлъгал от хитрата им маневра в лавата. Имаше по-добър кон. И пушка.
Карсън осъзна, че го е подценил жестоко.
Докато пълзеше, той изведнъж си представи чичо си Чарли, в чиито вени течеше наполовина индианска кръв. Неведнъж се беше питал защо образът на стареца му се явява все в такива трудни моменти.
Разказите на Чарли бяха свързани най-често с някакъв праотец на име Гато, който неведнъж крадял добитъка на навахите и американската кавалерия. Старецът обожаваше да говори за тези набези. Разказваше и за следотърсаческите умения на Гато, как яздел. Също и за различните трикове, които използвал, за да подлъже преследвачите си, най-вече представители на американските власти. Разказваше тези истории спокойно, клатейки се бавно на стола си пред камината.
Карсън откри Дорчо в тъмнината и започна да развързва краката му, зашепна му успокоителни думи. Конят спря да пасе и наостри уши. Карсън нежно го погали по шията, сложи му юздите и внимателно измъкна ремъка от халката на оглавника. След това извънредно внимателно закопча ремъка и стегна седлото. Спря и се заслуша: наоколо цареше пълна тишина.
Карсън хвана поводите и поведе коня на запад.
Единият крак на Най бе изтръпнал и той се измести в друга поза, придържайки внимателно пушката. От изток, над планините Фра Кристобал, небето започваше да просветлява. Още десет минути, може би и по-малко. Той се огледа в мрака и със задоволство се увери за пореден път колко добре се е скрил. Погледна назад и различи неясния силует на коня си, все още неподвижен в очакване на следващата команда на господаря си. Най се усмихна. Само англичаните наистина умеят да обучават конете си. Тези американски кравари бяха пълни глупаци. Нищо не разбираха от коне.
Той отново насочи вниманието си към тъмната дупка пред себе си. След няколко минути зората щеше да му покаже онова, което искаше да види.
Той съвсем бавно смъкна предпазителя на пушката. Неподвижна, може би дори заспала мишена на триста метра. Той се усмихна самодоволно.
Над Фра Кристобал небето стана по-светло и Най огледа дерето пред себе си за тъмните силуети на коне или хора. Отдолу имаше доста туфи юка, които изглеждаха досущ като човешки фигури. Нямаше обаче нищо по-едро, което да наподобява кон.
Той зачака заслушан в туптенето на собственото си сърце. Доволен бе, че дишането му е равномерно, че дланите му не се потят.
Постепенно започна да осъзнава, че дерето е празно.
И гласът отново прозвуча в ушите му; тих, насмешлив. Най се обърна, видя някаква сянка в сумрака.
— Кой си ти, по дяволите? — попита.
Гласът премина в тихо хихикане, което постепенно закънтя като истеричен смях сред пустинята. И Най си даде сметка, че този смях звучи съвсем като неговия.
Бостън изведнъж потъна в мрак.
Впечатляващата гледка от стената на асансьора изчезна. Картината бе толкова реална, че в момент на ужас Левин си помисли, че е ослепял. После си даде сметка, че бледите лампи на асансьора още работят и че просто големият видеоекран на стената е изгаснал. Той протегна ръка и докосна стената. Беше твърда и грапава, като екраните в коридора.
После изведнъж асансьорът стана двойно по-голям. Неколцина бизнесмени с костюми и куфарчета се изправиха пред него. Левин едва не изпусна лаптопа, понечи да скочи, но осъзна, че това е поредната компютърна картина. Тя придаваше на кабината по-просторен и оживен вид. Левин се възхити от невероятната разделителна способност на екрана.