— Не станах по-умен отпреди! — оплака се старият. — Сега вече трябва да вървя не само при някакъв съветник в Апелативния съд, ами и при детектива. Ето ти беля! С такива големци по-добре да си нямаш вземане-даване. Когато назначават среща на човек от нашата черга, работата със сигурност е напечена!
— А, откъде накъде, куме! — вметна Вебер. — Тоя Арнд си е много порядъчен тип. Моята Магда го познава доста добре. Той я е спасил, когато тя… е, на това не му е тук мястото. Не, не, куме, най-добре ще бъде час по-скоро да се стягаш за път. Така ще добиеш яснота и ще се отървеш от големите грижи. Не съм ли прав?
— Хм-м, да! — размисли Хендшел. — Идеята никак не е лоша. Най-добре ще е да тръгна още днес. Но, жено, колко пари имаш още?
— Е, имаме повече от четиринайсет гулдена — преброи тя грижливо.
Той кимна доволно.
— Добре. Ще си сложа новото сако и хубавите ботуши.
Вебер познаваше въглищаря по-добре от всеки друг. Той попита ухилено:
— И кога пък си си купил ново сако?
Въглищарят се почеса зад ухото.
— Хм-м, това и аз вече не си спомням толкова точно. Мисля, когато навремето се венчах.
— Значи преди петдесет години? — засмя се Вебер.
— Четирийсет и девет! — поправи го Хендшел. — Последния път го сложих, когато станах кръстник на твоята Магда.
— А хубавите ботуши? — продължи да подпитва Вебер. — Са младоженските… от телешка кожа! Страшно тесни и шик. Иначе нося от говежда кожа. Имам ли всъщност нагръдник, старо?
Тук въглищарката опря ръце на хълбоците и попита, силно оскърбена:
— Нагръдник? Да не си мислиш, че съм някоя мърла, дето не си пази нещата? Аз още тогава изпрах и прибрах нагръдника. Скътан е горе при моите булчински чорапи; червената кърпа за врат с красивите жълти точки също е там.
— Веднага си го изпрала и прибрала? — попита Вебер. — И кога беше тая работа?
— Тогава, на кръщенето.
— Какво-о? Та това беше преди деветнайсет години! — Дърворезбарят погледна старата невярващо. — Е, тогава той хубаво е пожълтял!
— Охо! — отговори жената. — Аз всяка година го проветрявам. При мен нищо не се похабява. Искаш ли още нещо, мъжо?
— Синята носна кърпа със зеления ръб. В столицата човек трябва да е нагласен. И червения чадър.
Тя се изправи пред него.
— Хендшел, какво си въобразяваш! Искаш да се представиш за светски мъж?
— Не, не! — отби той. — Но за из път ще имам нужда от десетина гулдена.
Тя плесна ръце и извика:
— Десет гулдена! Ти май нещо не си с всичкия си! Ей, ама ти в разкош ли тънеш? И за какво толкова са ти необходими парите?
— За железницата и за странноприемницата — произнесе предпазливо мъжът й.
Тя едва го остави да се изкаже.
— Че това изобщо не прави десет гулдена! — извика. — Ние имаме роднини там. Но чакай да помисля! Да не би да се каниш да вървиш там на бал или театър?
Хендшел завъртя мечтателно очи.
— Хм! Не би било лошо.
— Тъй ли? — запита тя раздразнено. — Да, да, знаем ви вас мъжете! Само да ви изтърве човек от погледа си и съвсем се самозабравяте. Десет гулдена! Ама аз знам какво ще направя! Тръгвам с теб!
Въглищарят зяпна от удивление.
— Ти? Искаш да дойдеш с мен? Само че за тая работа в писмата не е писано и думица! Какви очи ще изблещят апелативният съветник и тайният полицай Арнд, като те видят!
Това изявление накара съпругата му да побеснее и тя заговори разгневено:
— Охо! Ще ги облещят не повече отколкото при теб! Една предпазлива жена не допуска мъжът й да изпадне в изкушение. Сигурно не мога да се облека добре, хе? Но чакай, моят зелен жакет с коланчето и жълтото боне с воала, червените чорапи с клиновидни пети и една бяла — чуваш ли, старо? — бяла носна кърпа, не синя. Червеният чадър е достатъчно голям за двамата. Така отидохме навремето в църквата, когато се венчахме, и така можем да пътуваме също сега за столицата.
