Бар „Последен шанс“
- Автор: Кийс Мариан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Чизмарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Бар „Последен шанс“». Краткое содержание книги:
Сега, вече прехвърлили трийсетте, живеят в Лондон, все така близки са, но само Финтан, единственият мъж в групата е намерил истинската любов. Тара е на диета, почти откакто се помни, и е заклещена в противна връзка с противния Томас. Тя все още вярва, че когато си на тридесет и една и вече си в бар „Последен шанс“, е по-добре да имаш мъж, който си държи дребните в старо дамско портмоне, отколкото да си сама.
А Кетрин не е съгласна. В живота й цари спокойствие и единствената й връзка, която иска, е тази с дистанционното на телевизора.
Но когато не искаш промяна, животът променя нещата вместо теб…
— Кои са първата и втората?
— Отричане и депресия.
— А сега къде си?
— Четвърта фаза.
— А тя е?
— Самосъжаление. Не е ли очевидно?
— Всъщност не е самосъжаление — възрази Кетрин, която също бе информирана от Лив, — а гняв.
— Все тая.
— Има ли пета фаза? — разтревожено попита Тара.
Какво ли трябваше да очакват занапред?
— Да. Примирение. Но дотогава вече ще съм умрял.
Тара отвори уста, за да протестира, но Финтан я спря.
— Моля те, недей. Мразя да се държат снизходително с мен. Погледни буцата на врата ми, която не се смалява въпреки кошмарната химиотерапия. Аз съм един ходещ тумор. Как искате да разсъждавам? — каза Финтан, после се обърна към Кетрин и добави: — Е, хайде, върви! Излез с Джо и се забавлявай.
Тя се поколеба, не й се искаше да признае, че копнее за срещата с Джо.
— Ако нещата тръгнат добре, ще го доведа при теб — обеща тя.
— Не си прави труда.
— Е, трябва да вървя, иначе ще закъснея.
Кетрин потегли към станцията на метрото, като тракаше нервно с десетсантиметровите си токчета. Опитваше се да върви бързо, за да се освободи от гнева и объркването си.
Тара остана сама с Финтан. Чувстваше се адски неудобно. Очевидно и със Сандро бе така, като се съдеше по начина, по който избягваше да влиза в стаята. Навремето животът на Финтан бе прекрасен и жизнерадостен. Сега се бе превърнал в нещо дребно и безсмислено. Тара се уплаши, че приятелят й всеки момент ще повдигне въпроса за Томас. Наистина той бе освободил Кетрин от обещанието й, макар и по доста неприятен начин, но Тара не знаеше дали и тя се е откачила. Или сега всичко се прехвърляше върху нея. Нямаше сили да го попита.
— Трябва ли да пиеш това? — посочи тя отворената бира на масата.
— Защо? Искаш ли я? Не е ли малко рано?
— Мога да ти задам същия въпрос.
— Но аз съм болен от рак.
Тара въздъхна.
— Точно заради това.
После събра смелост и предложи:
— Искаш ли да опитаме заедно?
— Какво?
— Да си представяме. Както съветва книгата. Нали разбираш, затваряме очи и си представяме, че сме изпълнени със светлина и чистота и…
— Как е Томас? — прекъсна я Финтан.
— Ами… Поговорих с него. Подозирам, че няма желание за брак и не съм забравила, че ме помоли да го напусна. Мисля за това и…
За нейна изненада Финтан отново я прекъсна. При това с думите, с които се бе обърнал към Кетрин.
— Не си прави труда заради мен, скъпа.
— Какво имаш предвид?
— Не ми пука какво правиш. Остани цял живот с Томас, ако искаш.
— Не искаш ли да го напусна?
— Не, Тара. Пет пари не давам. Остани си при него в ролята на изтривалка, каквато си сега. Животът си е твой и можеш да правиш с него каквото си искаш.
— Ясно.
— Животът е гадно нещо — изсумтя Финтан мрачно.
— Значи и аз съм свободна? — колебливо попита Тара.
— Напълно.
— Добре — усмихна се тя. — Не знаех дали си променил решението си само относно Кетрин. Но съм ти благодарна.
Тя зачака бремето да падне от гърба й, да се почувства свободна и весела. Всичко беше наред. Можеше да остане с Томас. Финтан й даде благословията си.
Уха! Можеше да остане с Томас завинаги.
Защо внезапно това й заприлича на заплаха, а не на сбъдната мечта?
Глава 56
Джо чакаше пред гишетата за билети на станция „Финсбъри Парк“, както се бяха разбрали. Наоколо имаше толкова много хора в тениски на „Арсенал“, че в първия миг Кетрин не го видя. Но после го забеляза — стоеше облегнат на стената с ръце в джобовете на якето си. Беше облечен в избелели джинси, груби кубинки и кожено яке. Кафявите му очи гледаха разсеяно. Докато вървеше нервно към него, лицето му си остана намусено и тя съжали, че е дошла.
Почти бе стигнала до Джо, когато мрачното му изражение се изпари.
— Кетрин! — извика радостно той и се отдръпна от стената. — Не те познах. Не те познах — повтори Джо, като огледа внимателно косата, якето, джинсите и ботушите й. — Страхотна си!
— Не съм чак толкова различна — скромно отговори тя.
— Не, но…
Усмихна се още по-широко и въобще не се опита да прикрие възхищението си.
Кетрин отвърна на усмивката му, после извърна поглед засрамена, но щастлива.
— Съжалявам, че закъснях.
Джо си погледна часовника.
— Три минути и половина. Притесних се — ухили се, но наистина се бе притеснил. — Важното е, че дойде. Насам — поведе я той към улицата.
Излязоха навън и тръгнаха по тротоара. Джо не я докосна. Не я хвана за ръка, но вървеше близо до нея, сякаш да я предпази от минувачите. Поведението му бе изключително мило, но това вече не беше повод тя да се държи жестоко или презрително.