Последен патрул
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Патрулите #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: З. Петков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последен патрул». Краткое содержание книги:
„Последен патрул“ — това е пътешествие с най-добрия руски фантаст в търсене на нова истина. Но бъдете внимателни: Сергей Лукяненко не обича прости решения и кратки пътища. Така че приключението обещава да е ярко и увлекателно. Като самият живот, с чието разнообразие може да се сравни само фантастиката „Последен патрул“.
На път?!
Старецът бавно посочи ръка земята под краката си. Повтори жеста.
Иска да сляза на шестия слой ли?
Аз посочих с ръка надолу. Старецът кимна, на лицето му се изписа облекчение.
И започна да се топи във въздуха.
Нямаше време за колебание. Във всеки момент някой от „Последния Патрул“ може да се обърне и да разбере, че се готвя за бягство.
Силата е в мен! Аз мога да се потопя на шестия слой.
Моята сянка е в мен! Аз я виждам винаги.
Аз съм длъжен да направя това! Значи, ще го направя.
Обгърна ме леден вятър.
Вече прекрачвайки през бариерата, чух гласа на Арина:
— Ние действи…
Гласът затихна, скри се зад границата, отделяща шестия слой. Зад границата, пазещ света на отишлите си Различни.
— Благодаря ти, че дойде. — каза старецът. И се усмихна.
Преди да отговоря, се огледах.
Ден. Слънце и бели пухкави облаци в синьото небе. Зелена трева на поляната. Пеят птички в клоните.
Древен сив старец срещу мен. Дрехите му явно никога не са били бели — грубата сива тъкан изглеждаше белоснежна само на пръв поглед. Освен това беше бос… само че в това нямаше никаква пасторална умилителност, никаква близост към природата. Просто бос човек, който не смята за нужно да губи време за изработка на обувки.
— Приветствам те, Велики. — казах аз, свеждайки глава. — Чест е за мен… да видя Великият Мерлин.
Старецът с любопитство се вглеждаше в лицето ми. Така, сякаш не ме виждаше за пръв път, но едва сега е получил възможност да ме разгледа както трябва.
— Чест? Добре ли познаваш живота ми, Светъл?
— Някои неща. — Аз свих рамене. — Знам за кораба с децата.
— И все пак „чест“?
— Струва ми се, че вече си се разплатил за много неща. Освен това, за милиона хора ти си мъдър защитник на доброто и справедливостта. Това също значи нещо.
— Те бяха само девет… — измърмори Мерлин. — Легенди… те винаги преувеличават. И доброто, и лошото…
— Но ги е имало.
— Имаше ги. — съгласи се Мерлин. — Защо мислиш, че съм се разплатил? Нима не ти харесва раят, който чака Различните след смъртта им?
Вместо да отговоря се наведох и откъснах една тревичка. Пъхнах я в устата си и я прехапах. Тревният сок беше горчив… само че малко недостатъчно горчив. Аз примижах и погледнах към слънцето. Слънцето сияеше в небето, но светлината му не заслепяваше. Плеснах с ръце — звукът беше леко приглушен. Поех дъх с пълни гърди — въздухът беше свеж… и все пак нещо в него не достигаше. Оставаше лек дъх на застояло като в изоставената квартира на Саушкин…
— Тук всичко е малко неистинско. — казах аз. — Не достига живот.
— Юнак. — кимна Мерлин. — Много Различни не го забелязват веднага. Много живеят тук с години, столетия… преди да разберат как са ги излъгали.
— Не може ли да се свикне? — попитах аз.
Мерлин се усмихна.
— Не. С това не можеш да свикнеш.
— Помниш ли вица за фалшивите играчки за елха, Антоне? — попитаха иззад гърба ми. Аз се обърнах.
Тигърчето стоеше на пет крачки от мен.
Те бяха много. Много от тези, които стояха и слушаха разговора ми с Мерлин. Игор Теплов и Алиса Донникова — те бяха един до друг, те се държаха за ръце, но по лицата им нямаше щастие. Момичето-върколак Галя наведе очи. Мурат от самаркандския Патрул смутено ми помаха с ръка. Тъмният, убит някога от мен, хвърлен от кулата „Останкино“, ме гледаше без злоба и раздразнение.
Те бяха твърде много. Дърветата пречеха да видя колко са всички. Но ако я нямаше гората, биха се прострели до самия хоризонт. Напред бяха пуснали онези, които познавах.
— Помня, Тигърче. — казах аз.
Вече не чувствах нито страх, нито злоба. Само печал — тиха и уморена.
— На пръв поглед са като истинските. — каза Тигърчето и се усмихна. — Само че не носят никаква радост…
— Добре изглеждаш. — измърморих аз, само за да кажа нещо.
Тигърчето замислено огледа наметката си от тигрова кожа. Кимна:
— Постарах се. За срещата.
— Здрасти, Игор! — казах аз. — Здрасти, Алиса!
Те кимнаха. После Алиса каза:
— А ти си юнак. Силен си. Само не се възгордявай, Светъл! На теб ти помагаше самият Мерлин.55
Аз погледнах към стареца.
— Понякога. — деликатно каза Мерлин. — Е… край онази ваша чудна кула. И когато се биеше с върколаците в гората… И малко…
Вече не го слушах. Оглеждах се в търсене на онзи, чийто думи бяха най-важни за мен.
Костя бутна Различния, зад чийто гръб стоеше, и излезе пред мен. Всъщност, от всички присъстващи той изглеждаше едновременно и най-добре, и най-нелепо — по него имаше парчета от космически скафандър, някога бял, а сега почернял и изгорен на няколко места.
55
Коментар на преводача: Интересно, ако развъплътените Различни наистина живеят почти пълноценно на шестия слой, защо ревъплъщаването на Алиса за процеса в Прага (третата част на „Дневен патрул“) я върна към момента на смъртта й (удавянето)?