Последен патрул
- Автор: Лукьяненко Сергей Васильевич
- Серия: Патрулите #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: З. Петков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последен патрул». Краткое содержание книги:
„Последен патрул“ — това е пътешествие с най-добрия руски фантаст в търсене на нова истина. Но бъдете внимателни: Сергей Лукяненко не обича прости решения и кратки пътища. Така че приключението обещава да е ярко и увлекателно. Като самият живот, с чието разнообразие може да се сравни само фантастиката „Последен патрул“.
На път?!
— Да не би да ти напомня нещо? — попитах аз.
— Случайните жертви са неизбежни. — хрипливо каза Едгар. Гласът му беше паднал. — Знаех какво ме очаква.
— Жалко, че те не знаеха. — казах аз. И погледнах Едгар през Сумрака.
Лошо, много лошо. Той беше окичен целия с амулети, беше обгърнат от десетина заклинания, на краищата на пръстите му трептяха готови да се откъснат магии. Целият сияеше от чакащата използване Сила. И точно така изглеждаха Арина и Генадий. Дори вампирът не беше пренебрегнал магическите дрънкулки.
Няма да успея със сила.
В пълна тишина, покрай обсипаните с тела тротоари и неподвижни автомобили (преброих три горящи), пристигнахме до „Подземията“. Излязохме от колата.
Зад оврага, на Принцес-стрийт, също всичко беше замряло, но отнякъде се дочуваше вой на сирени. Хората винаги преодоляват паниката. Дори ако не знаят с какво са се сблъскали.
— Тръгваме. — Едгар леко ме бутна в гърба.
Започнахме да се спускаме надолу. За миг се обърнах, гледайки каменната корона на замъка над покривите на къщите.
Е, да. Разбира се. Трябваше само да помисля и да събера всичко заедно. Мерлин е бил удивително великодушен, когато е съчинявал стихчетата си…
— Какво се мотаеш! — извика Едгар. Той беше като изтъкан от нерви — и нищо чудно. Той очакваше среща с онази, която обичаше.
Минахме покрай неподвижни тела. Имаше и хора, и Различни, Сънят на Мерлин не правеше разлика между тях. Забелязах няколко спящи Инквизитора, зад фалшивите стени просто сияеше от аури. Те чакаха, и засадата беше приготвена великолепно.
Само че никой не знаеше силата на използвания артефакт.
— Да не сте забравили за бариерата на третия слой? — попитах аз.
— Не. — отвърна Арина.
Забелязах, че по пътя ту Едгар, ту Арина оставяха на пода и стените на „Подземията“ заредени с магия предмети, напълно невинни на пръв поглед: парчета хартия, ивица дъвка, парче канап. На едно място Едгар бързо начерта на стената няколко странни символа с червен тебешир — тебешира се разпадна на прах веднага след изписване на последния знак. На друго място Арина, усмихвайки се, разсипа по пода кутия кибрит. „Последният Патрул“ явно се страхуваше от преследване.
Най-накрая влязохме в залата с гилотината, неизвестно защо избрана от „Последния Патрул“ като входна точка в Сумрака. Сигурно точно тук е съсредоточието на Силата, центъра на вихъра.
И тук, освен двама спящи мага от първо ниво, имаше един бодърстващ човек.
Млад, набит, нисък, с очила на интелигентното лице, с дънки и пъстра риза, той изглеждаше много мирно. В ъгъла на стаята забелязах спящо момиче на около десетина години с грижливо положена под главата му чанта. Те какво, да не са решили да отворят проход с кръвта на детето?
— Дъщеря ми заспа. — разсея съмненията ми човекът. — Много интересно устройство, трябва да призная… — Той извади от джоба си малка сфера от преплетени като решетка груби метални ивици. — Лостчето се премести и вече не се връща.
— Така и трябва да бъде. — каза Едгар. — Ще се върне обратно след седемдесет и няколко години. Така че това устройство е безполезно за теб, ще го оставиш тук. Дръж!
Той хвърли пачка пари към мъжа. Мъжът я хвана във въздуха, небрежно прокара пръст по ръба на банкнотите. Забелязах, че държи лявата ръка зад гърба си. Ох…
— Всичко е наред. — кимна мъжът. — Но малко ме притесняват мащабите на акцията… и тези устройства, които използвате. Струва ми се, че сделката още отначало беше поставена на неравни условия.
— Нали ти казах, че ще стане така? — каза Едгар на Арина. Отново се обърна към мъжа: — Какво искаш? Още пари?
Мъжът поклати глава.
— Вземи парите, дъщеря си и заминавай. — каза Арина. — Това те съветвам.
Мъжът облиза устни. После разкопча ризата си.
Излезе, че изобщо не е дебел. Торсът му беше обгърнат в някакъв корсет, точно като ортопедическите. Само че от ортопедическите корсети не стърчат жици.
— Килограм пластичен експлозив. Детонатор на принципа на „мъртвата ръка“. — каза мъжът, вдигайки лявата си ръка. — Ще взема тази сфера, всички тези странни дрънкулки, които намерих у тези момчета, — той срита един от лежащите Различни, — и всичко, което носите в джобовете си. Ясно ли е?
— Какво неясно може да има? — каза Едгар. — Още в началото знаех, че ще стане така. Правилно те избрах.
Изведнъж забелязах, че Генадий вече не е сред нас.
— И това ни избавя от доста проблеми от морално естество. — каза Едгар и се обърна.
Поясът с експлозива изведнъж се разлетя на парчета. Това не беше взрив, а сякаш замах от невидима ръка, движеща се с неестествена скорост… например — от Сумрака. Мъжът объркано разтвори лявата си длан — от нея изпадна малък изключвател с нелепа опашка от скъсани проводници. Не е лъгал…