Блус в лятна нощ
- Автор: Конрой Пат
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иглика Василева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Блус в лятна нощ». Краткое содержание книги:
— Какво казва? — попита тя.
Към нас се стрелна продължителен лъч, последван от кратко премигване, после отново дълъг лъч и мрак.
— Кило. По морза това означава „Трябва да се срещнем“.
— А как ще разбереш къде?
Почесах главата си и това означаваше, че съм приел съобщението му. После три кратки светвания бяха последвани от три дълги. Съвършено същото послание беше отново повторено след известно време.
— Трийсет и три, Ледар! — извиках аз. — Донеси ми синята карта на Рим и неговите околности; на масата е. Обърни на показалеца в края, на страница 339. В дясната колона има списък на църквите, който започва със „Сант Адриано“. Това е църква номер едно. Преброй ги до трийсет и три.
— Трийсет и третата е „Санта Чечилия“ на Трастевере — каза Ледар.
— Добре — отвърнах. — Това е голяма църква.
Отново почесах глава и светлината угасна.
— Джордан ни каза „лека нощ“. Ще се срещнем след два дни в Трастевере.
— Там ли живее?
— Едва ли — казах. — Всъщност нямам представа къде живее. Според него колкото по-малко знам за живота му, толкова по-безопасно било за мен.
Ледар погледна към пометения от вятъра площад — един скитник го прекосяваше в този момент — и рече:
— Джак, как мислиш? Самотен ли е Джордан?
— Мисля, че самотата е същността на неговия живот — отвърнах.
Взехме едно такси и започнахме да обикаляме из най-затънтените улички на Рим. Щом се уверихме, че никой не ни следи, казах на шофьора да спре пред ресторант „Галеаси“ в Трастевере. Бързо се измъкнахме от таксито и се упътихме към огромната и умислена „Санта Чечилия“. Поведох Ледар към дясната страна на църквата с Успение Богородично, изрисувано на тавана над нас. Прекосихме стария мозаечен под, за да отидем при изповедалните, строени като войници в отсрещния край на църквата.
В две от изповедалните лампичката светеше, което означаваше, че вътре има свещеник, но само върху една бе дискретно изписано: „Английски“. Направих знак на Ледар да ме изчака, влязох в изповедалнята и дръпнах завеската. После по стар навик си подадох главата навън, за да видя дали някой не ме е проследил. Чух приглушения глас на Джордан, който даряваше опрощение на безупречен италиански на възрастна римлянка, която бе толкова глуха, че тайната на изповедта й се чуваше на километри.
Отворих прозорчето и зърнах закачуления профил на Джордан през решетката, която отделяше грешник от изповедник.
— Здрасти, Джордан.
— Здравей, мечок — отвърна ми той. — Радвам се, че си се оправил.
После ми разказа, че началниците му били разпитвани от представители на Интерпол относно свещеник беглец, издирван във връзка с престъпление, извършено през 1971-ва.
— Сведението може да е дошло от няколко места, но двете най-вероятни са Кейпърс Мидълтън и баща ми.
— Майка ти ще го убие — казах. — А и Кейпърс успя да ме убеди, че той има нужда от теб повече, отколкото ти от него.
— Да се довериш на Кейпърс или не — това е голяма дилема — отсече Джордан.
— Откъде другаде може да е изтекла информация? — попитах.
— Възможно е Майк да е казал на свои приятели в Холивуд как е наел частен детектив. Възможно е майка ти да е казала на някой друг от семейството. Възможно е баща ми да е споделил с някои от най-добрите си приятели. Съществуват милион сценарии.
— И сега?
— Моят абат държи да се махна от Рим за известно време — каза Джордан. — Докато се разпръснат облаците.
— Ще ми кажеш ли къде отиваш? — попитах.
— Не, Джак, знаеш, че не мога — отвърна Джордан. — Но искам да ми направиш една услуга. Искам да ми уредиш среща с моя баща. Но бъди предпазлив, много.
— Не се безпокой — казах. — Ледар е с мен, тя също може да помогне.
— Отлично. Кажи й да мине от другата страна на изповедалнята, за да видим как може да уредим срещата.
— Ти кога ще се видиш с майка си? — попитах.
— Вече се видях. Тя също смята, че трябва да се срещна с него. Джак, нали знаеш, винаги съм искал да имам баща. А никога не съм имал.
— Преувеличаваш.
— Не — каза той. — Наистина имам нужда от баща.
20
След два дни вече очаквах генерал Елиот в бара на хотел „Рафаело“.
Когато се появи, очите му обходиха стаята с неумолим хищнически поглед. Огледа се наляво и надясно, измарширува разстоянието до моята маса и протегна ръка. Станах на крака и двамата се здрависахме официално.
— Как заздравяват раните ти? — попита генералът.
— Благодаря, чувствам се много по-добре — отвърнах.
— Разбрахме се да ме заведеш при моя син, нали така? — рече генералът.
— Не, въобще не сме се разбирали за такова нещо — казах. — Аз ще те заведа на разходка из Рим, а Джордан сам ще си реши дали да се види с теб или не.