Тайните на занаята
- Автор: Хобб Робин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тайните на занаята». Краткое содержание книги:
Бях изпратен да проверя нещата и видях, че момичето е вързано за трона на земевладелеца като куче и нещо повече — че е бременно. Не беше никак трудно, докато си разменяхме любезности и новини и той ми предлагаше от избраните вина в избата си, да вдигна тост за неговото здраве и за прекрасното вино, което ми предлага. Тръгнах си след няколко дни, свършил успешно задачата, като отнесох със себе си образците от хартия, за които ме бе помолил Федрен, и пожеланията на земевладелеца за безметежно връщане у дома. Същия ден, казват, той се почувствал неразположен. Издъхнал след месец, с кръвоизливи от всички телесни отвори. Братовчедката приела при себе си бременното момиче. До ден днешен не изпитвам угризения за това мое деяние, нито за избора на тази бавна и мъчителна смърт.
А когато не ме пращаха да примамвам „претопени“, трябваше да се грижа за принц Искрен. Помня първия път, когато изкачих стълбите към кулата с подноса, който ми бяха връчили. Очаквах при вратата да ме спре часовой, но нямаше никого. Почуках, но не получих отговор и влязох тихо. Искрен седеше в едно кресло до прозореца. Летният вятър от океана нахлуваше в стаята. Помещението бе озарено от ведри слънчеви лъчи, но кой знае защо, ми се стори мрачно като килия. В ъглите имаше купчини прахоляк и останки от изсъхнали и натрошени тръстики. Искрен беше подпрял брадичка и притворил очи, сякаш дремеше, но аз усещах, че стаята се тресе от усилията му. Косата му беше разрошена, лицето му — покрито с гъста брада. Дрехите му направо висяха по него.
Побутнах вратата с крак и поставих подноса на масичката. След това се изправих и зачаках. Едва след няколко минути той дойде на себе си и забеляза присъствието ми. Погледна ме с призрачни останки от някогашната си усмивка, после сведе очи към подноса.
— Какво е това?
— Закуска, господарю. Всички ядоха още преди няколко часа.
— Аз също хапнах, момче. Рано сутринта. — Говореше малко неуверено и унесено.
— Това беше вчера, господарю. — Вдигнах похлупаците от чиниите. Имаше прясно изпечен хляб, подсилен с мед, колбаси, чинийка с ягоди и купичка със сметана. Налях още парещия чай в една порцеланова чаша. Беше подправен с джинджифил и мента, за да скрие миризмата на елфова кора.
Принцът вдигна очи към мен.
— Сенч никога не се отказва, нали?
Каза името му така, сякаш за него се говореше навсякъде из крепостта.
— Ами… сигурно — отвърнах колебливо. Все пак той хапна, макар и без видима охота, и отпи няколко глътки чай. По средата на яденето спря с въздишка и се загледа през прозореца. Малко след това се опомни и не без усилие на волята довърши закуската. Накрая побутна подноса и се облегна изтощен назад. Не можех да скрия изненадата си. Аз лично му бях приготвил чая и очаквах след такава грамадна доза екстракт от елфова кора да заподскача като Сажда преди разходка.
— Господарю? — попитах и когато той не помръдна, си позволих да го побутна по рамото. — Принце? Искрен? Зле ли ви е?
— Искрен — повтори той замаяно. — Да. Това ми харесва повече от „господарю“, „принце“ и „милорд“. Това, дето са те пратили при мен, ще да е ход на баща ми. Но нищо. Все още има с какво да го изненадам. Искам да ми казваш Искрен. Предай им, че съм се нахранил. Като послушен син. Върви, момче. Имам работа.
Той се надигна отпаднало и погледът му беше размътен. Събрах чиниите колкото се може по-безшумно и тръгнах към вратата. Но когато вдигах резето, той заговори отново.
— Момче?
— Господарю?
— Ей! — предупреди ме той.
— Да, Искрен?
— Леон е в покоите ми, момче. Ще го изведеш ли на разходка? Не е необходимо и двамата да се измъчваме.
— Разбрано, госпо… Искрен.
Ето така започнах да се грижа за старото куче на принца. Всеки ден го извеждах и двамата се скитахме по брега или из близките гори, а той душеше за следи от вълци, каквито не се бяха вясвали из околностите от много години. Както бе отбелязал Сенч, бях изгубил всякаква форма и тези разходки ми бяха от полза. Сега, когато бях прогонен от царството на Бърич, не виждах какво може да ми попречи да използвам Осезанието. Но както бях открил преди доста време, можех да общувам с Леон, без помежду ни да възниква някаква емоционална връзка. Той не винаги ме приемаше, нито ми се доверяваше докрай. Ако беше кутре, със сигурност щяхме да изградим здрава връзка. Но стар боец като него отдавна бе дал сърцето си другиму — в случая на Искрен. Осезанието не позволяваше да се доминира над животните, а само да се надниква в душите им.
Три пъти всеки ден се изкачвах по стълбите, за да отнеса храна на Искрен и да поговоря с него. Имаше дни, в които ми се струваше, че разговарям с малко наивно дете. Друг път ме разпитваше за Леон и за новините от Бъкип. Понякога отсъствах, пратен с поредната задача. Обикновено той не забелязваше това, но веднъж, след онзи случай, когато получих рана от удара с нож, ме изгледа продължително, докато оставях подноса, и замислено каза: