Тайните на занаята

Завладя ме отчаяние.

— О, стига, моля те! Това нещо не е за копелдаци като мен. Мисля, че вече го доказахме.

Настъпи тишина. После Сенч въздъхна тежко.

— Добре. Може и да си прав. Последните няколко месеца се занимавах и с „претопяването“. Не научих нищо полезно освен това, какво то не е и какво не му въздейства. Единственият лек за него е най-старият — този, който лекува всичко.

Сгънах свитъка, който разглеждах, усетил, че разговорът наближава най-важния си момент. Не сгреших.

— Кралят ми даде поръчение за теб.

През онова лято за три месеца извърших седемнадесет убийства по заповед на краля. Нямаше да ми е толкова лесно, ако вече не го бях правил.

Задачите изглеждаха лесни. Включваха само мен, коня и торба с отровен хляб. Яздех по пътищата, от които идваха съобщения за набези срещу търговци, и всеки път, когато ме погваха „претопени“, хвърлях след себе си комати отровен хляб. За някой друг задачата може би щеше да е по-лесна. Но през целия си живот бях привикнал да разчитам на Осезанието, за да долавям близостта на другите, а ето че при „претопените“ то не можеше да ми помогне. Все едно че ме караха да работя със затворени очи. Скоро открих, че не всички „претопени“ са били рибари, плетачи или селяни. Още във втората група имаше двама ратници — имах късмет, че се нахвърлиха първо върху хляба, а не върху мен. Все пак си спечелих дълбока рана от нож в рамото. Противникът ми беше силен и ловък, готов да се бие докрай. Спаси ме само типичното за тях съперничество.

Налагаше се да използваме колкото се може по-силна отрова, за да въздейства дори ако погълнатото количество е съвсем малко. Смъртта им беше мъчителна, но затова пък достатъчно бърза. За щастие не беше необходимо да присъствам на последните мигове от живота им, нито да виждам проснатите им край пътя трупове. Когато новината за изтровените „претопени“ достигна Бъкип, Сенч се погрижи да разпространи версията, че вероятно са се натровили от развалена риба в блатистите участъци на реките. Роднините на отровените прибираха телата им и ги погребваха. Говореше се, че всички изпитвали облекчение от подобна развръзка и че тъй било по-добре, отколкото да умрат от глад през зимата. Така постепенно свикнах с работата си и престанах да изпитвам угризения много преди да ми се наложи да срещна бъдещата си жертва очи в очи.

Въпросният случай не се оказа по-труден от очакванията ми. Ставаше дума за дребен земевладелец, който имаше средно голямо имение в близост до езеро Тюр. До Бъкип достигна слухът, че в гнева си той ударил детето на една прислужница — момиче — и го осакатил за цял живот. Това беше достатъчно, за да подразни краля. Земевладелецът бе заплатил прегрешението си с кръвен данък и като го бе приел, слугата беше показал, че не разчита на кралското правосъдие. Но след няколко месеца в двора пристигна една братовчедка на момичето и помоли за лична аудиенция при краля.