Рейн-сан: Справедливото клане

— А този път?

— Този път реших да прекарам известно време с един мъж, с когото се запознах. Ако проявява интерес.

Загледах се във водата. Вятърът пенеше гребените на вълните. Те искряха под слънцето.

— Кажи ми как ме откри — помолих, след като бях мълчал достатъчно дълго.

— След Квай Чунг непременно трябваше да те намерим. Бързо събрахме доста информация. Колкото повече научавахме за теб, толкова повече успявахме да съберем. И проникнахме в архива на хонконгската митница за едногодишен период. Някои интелигентни хора направиха съответните заключения, операторите въведоха данните в суперкомпютри. Проследиха те до Южна Америка. Оттам нататък нямаше данни. Следите ти се губеха.

— Не напълно, както изглежда.

— Забравяш, че аз те познавам. Били сме заедно известно време. В „Опариум Кафе“ в Макао ти поръча кайпириня.

Свих рамене.

— Тя е популярна навсякъде по света.

— Когато поръчваше, каза „рог favor“.

— Не.

Дилайла кимна.

— Сервитьорката беше етническа португалка, затова тогава си помислих, че просто използваш няколко по-известни думи на този език. Но когато специалистите съобщиха, че са те проследили до Южна Америка, се замислих за кайпиринята, за това как я беше поръчал, за акцента ти, за японската общност в Бразилия…

— Ето защо не бива да знаеш много езици — отбелязах. — Забравяш на какъв език приказваш, по дяволите.

Тя се засмя.

— На мен ли го казваш? Представяш ли си как щеше да реагира Белгази, ако го бях поздравила с „шалом“?

Този път и двамата се засмяхме.

— Така или иначе, Рио ми се стори логичният избор — продължи Дилайла. — Отчасти, защото веднъж спомена, че искаш да се оттеглиш на някое слънчево място, с плажове. Но и защото… просто ми се струваше логично. Реших да опитам. Сао Паоло щеше да е следващият ми опит. Но кайпиринята там нямаше да е толкова хубава, нали?

— Какво ще кажеш да пием по една?

Тя се усмихна.

— Сега е десет часът сутринта.

Свих рамене.

— Имам стая в „Копакабана Палас“, точно зад нас. Можем първо да убием малко време.

Усмивката й стана още по-широка.

— Звучи страхотно.

Може би всичко това беше част от по-голям план, колелце в някакъв механизъм. Може би тъкмо това бе офертата за работа и Дилайла беше моята извънредна награда.

Предполагах, че никога няма да узная. Разбирах, че нейните мотиви ще си останат загадка, времето, което можех да прекарам с нея — мираж, калейдоскоп, съживен от мотора на собствените ми глупави надежди, приятна илюзия, фантазия.

От друга страна, тя ме бе предупредила за мъжа, който ме чакаше в стаята ми в Макао. Това беше единственото, което отказваше да се впише в картинката, единственият многозначителен детайл. Защото, въз основа на всичко, което бях научил впоследствие, все още не виждах каквато и да е оперативна изгода за нея от това предупреждение. А щом не можеше да се обясни с оперативни съображения, трябваше да е нещо друго.

Докато я наблюдавах на пясъка, разбрах, че съм я преценявал прекалено едностранчиво, може би в подсъзнателно й сурово отражение на начина, по който гледах на себе си. Дилайла бе отказала да ми отговори, когато я бях попитал защо ме е предупредила. Може би и самата тя да не е била наясно с мотивите си. Ала сега ми се струваше, че знам. Причината беше нежеланието в този ужасен бизнес, пълен с измами, убийства и разкаяние, да носиш отговорност за излишна смърт. Стремежът да изкупиш греха на справедливото клане, спасявайки един-единствен живот.