Рейн-сан: Справедливото клане
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Справедливото клане». Краткое содержание книги:
Разкошните плажове на Рио, лъскавите казина на Макао и мръсните улички на Хонконг и Коулун, очертават рамката, където действа Рейн-сан, който постепенно се превръща в неохотен участник в безпощадно, кърваво меле.
Пак погледнах към пристанището. Където и да отивах, вече почти бях стигнал. Цялата суматоха наоколо ми се струваше тривиална, даже глупава. Щеше ми се да свърши и да ме оставят на мира.
Чух тихи стъпки вдясно. Въздъхнах и насочих очи натам. Беше Докс. Бе се промъкнал през дупката в оградата и с плавни крачки се приближаваше, нарамил пушката си с дулото надолу.
Може да идваше за петте милиона. В такъв случай настъпваше моментът да се постави точката. Белгази. После, предполагах, мен. Край на играта.
Отново погледнах към пристанището, усещайки, че се плъзгам към него, в него. Водата беше топла. Усещането изобщо не бе неприятно.
— Добре ли си? — чух да пита Докс.
Насочих очи към него. Той погледна проснатото тяло на Белгази, после се озърна наляво-надясно и пак назад.
Не отговорих. Въпросът можеше да бъде жесток, като се имаше предвид какво се кани да стори с мен, и все пак някак си ми се стори почти смешен. Погледнах го и се усмихнах.
— Това „да“ ли означава? — попита Докс и се изравни с мен. Вдигна пушката на равнището на очите си. Разнесе се тихо изтракване и от отвора на заглушителя блъвна пламък.
Погледнах Белгази. Беше абсолютно неподвижен. Докс прати последен куршум в главата му.
Чувствах се уморен, ужасно уморен. Земята под мен бе мокра и топла и за миг си помислих, че пак съм близо до онази река във Виетнам, където бях убил младия партизанин. И той бе лежал върху пръст, напоена със собствената му кръв, и в този момент сякаш виждах света през неговите очи. Сякаш той ме зовеше от миналото, от гроба.
Докс се взираше в мен. Лицето му изразяваше загриженост. Той отпусна пушката.
Изведнъж се обърках.
— Мислех, че съм умрял — опитах се да му обясня. Гласът ми прозвуча странно, бавно и неестествено ниско.
— Явно, не изглеждаш съвсем жив, обаче съм сигурен, че не си и мъртъв. Предлагам бързо да те измъкнем от тук.
— Мммммм — измърморих, поглеждайки покрай него към тъмната отдалечаваща се фигура, която мъждукаше в периферното ми зрение. „Само те дразнех — сякаш казваше Смъртта над рамото му, захилена, с чувство за хумор и странна родителска нежност. — Грижи се за себе си, чуваш ли? Пак ще си поиграем.“
Докс се наведе и преметна ръката ми през рамото си, после се изправи. Запътихме се към оградата.
— Ами… ами парите? — не разбирах какво става.
— Направо ми се скъса сърцето, няма да го отричам, но се наложи да оставя мангизите и да ти се притека на помощ. Исках да дойда по-рано, но в ранчото станаха много неща и трябваше да покривам голяма територия. Пък и тия нови пушки са тежки, даже за здравеняци като мен.
— И просто… просто ги заряза, така ли? — опитвах се да проумея какво става.
Усетих, че свива рамене.
— Не ми пука за парите, ако приятелчето ми е в беда, готин, и знам, че ти си същият като мен.
Не отговорих.
— Ами… какво стана пред портала? Другата кола?
За миг се препънах, обаче здраво прегърналата ме през кръста ръка на Докс не ме остави да падна.
— Виж, никой няма да ми повярва, ако му кажа. Не го знам какъв е оня приятел на Белгази, белият тип, имам предвид, обаче стреля като за световно. Свали единия от мъжете в тойотата и после, когато двамата араби, дето пристигнаха с буса, се надигнаха от земята, ги гръмна от упор. Стори ми се, че са малко изненадани. След това започнаха да се стрелят с другия от тойотата. И двамата се бяха прикрили добре и не можех да чакам да ги взема на мушка, щото си помислих, че имаш нужда от моята помощ. Жалко. Ако бях успял да ги сваля, сега оня сак още щеше да ни чака. Е, може пък и да ни чака. Ще видим след малко.
— Хилгър… той ли застреля всички?
— Хилгър ли? А, белият. Той ами. Предполагам, че момчето не е искало да остане някой, който да оспори неговата версия за случилото се и ролята му в клането. Находчив е, пък и хладнокръвен. По дяволите, Канезаки би трябвало да го наеме за тая гадост, дето я вършим ние.
Стигнахме до улицата и спряхме. Чух изстрели пред портала, после ответен огън от тойотата.
— Мамка му, тия момчета още не са се изтрепали — отбеляза Докс. — Като че ли извадихме късмет. Хайде.
Той бързо ме повлече през улицата. Дори да ни бяха забелязали, Хилгър и арабинът с нищо не го показаха. Достатъчно бяха заети един с друг.
След няколко секунди бяхме отсреща и се насочихме нагоре, обгърнати в мрак. Пак се препънах и този път не усетих отново почва под краката си. За миг ми се стори, че се нося по водна повърхност, че някакво морско създание е изплувало под мен и ме е вдигнало на муцуната си. Главата ми се проясни и разбрах, че Докс ме е преметнал през яките си плещи и ме носи.