Трезорът на Сен Лазар
- Автор: Харпър Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Трезорът на Сен Лазар». Краткое содержание книги:
До него стоеше началникът на охраната в „Талхюет“.
— Бяха трима. Нашите пазачи застреляха единия, но другите двама избягаха.
— Преследваха ли ги?
— Нашата задача е да охраняваме обекта, а не да се правим на полиция. Хората ми се опитаха да изгасят пожара.
Бланшар извади пура, после я прибра в джоба. Имаше достатъчно дим във въздуха.
— Искам черквата да бъде напълно разкопана. Докарайте кранове, багери, каквото е нужно.
— Ще мине известно време, преди да могат да преминат, господине. Пожарите са затворили горските пътища.
— Тогава ги докарайте с хеликоптери. Или разчистете дърветата с булдозери. Парите нямат значение. Искам да видя всеки камък, който е оцелял.
Началникът на охраната беше прям човек, който беше служил двайсет години като парашутист във френската армия. Бе прекарал половината си кариера в Африка, сваляйки тирани и защитавайки демокрацията — както и обратното, все по заповед на правителството. Това му беше позволило да се доближи до някои от най-жестоките мегаломани в Западното полукълбо. Обаче дори в климатизираните дворци, сред телохранители, размахващи мачете и друсани с кокаин до козирката, не беше изпитвал такъв страх.
По стар навик, който смяташе за вече забравен, отдаде чест и хукна, като закрещя заповеди по радиото.
Бланшар продължи да се взира в разрушената черква. Милиони евро, издухани за оня що клати гората, от хеликоптерен пилот каубой и ракетен пистолет.
Невероятността на случилото се го човъркаше. Защо бяха изпратили Ели тук, след като знаеха колко усилено я преследва?
И за какво бяха взломът и бягството в Люксембург? И отново — защо Ели? Сякаш искаха да привлекат внимание към онова, което най-много искат да скрият.
Дали не беше провален капан? Или…
— Тя действа сама — измърмори той. Усмивка се плъзна по лицето му. — Търси същото като нас, а дори не знае какво е.
Близо до Лион
Ели протегна крак под масата, за да се увери, че раницата е още там.
— Мислиш, че най-голямата тайна в историята лежи в картонена кутия под масата?
Дъг кимна. Смущението беше изчезнало и на лицето му грееше целеустременост. Тя обаче не бе убедена.
„Но ако наистина съществува — попита един вътрешен глас. — Ако всичко е истина и той е в раницата ти? Най-голямата легенда в историята — е у теб.“
Почувства страстно желание да разбере. Искаше да вземе боен чук или пистолет, или моторен трион и да разбие кутията още тук, за да разбере най-сетне какво има вътре.
— И какво ще правим с него? — Това й се стори толкова посредствен въпрос.
— Ще спасим света? Или ще постигнем духовно единение с Господ? — Дъг опита да се усмихне, но очевидно беше напрегнат.
Ели се отпусна на стола. Значимостта беше направо съкрушителна.
— Аз го откраднах — измърмори тя. — Слязох там долу и го откраднах. „Монсалват“ никога няма да ни позволи да се измъкнем.
— Трябва да стигнем до Братството. Само да знаехме как…
Ели предпазливо избута стола си назад.
— За да започнем отнякъде, трябва да намерим интернет кафе. Каквото и да е онова в раницата, при нас е и камерата на Йост, а той искаше тези снимки да излязат в мрежата. Най-малкото, което можем да направим, е да ги изпратим на неговите приятели.
Единственото интернет кафе, което успяха да открият, имаше големи витрини с ярко флуоресцентно осветление. Ели и Дъг платиха три евро и се настаниха пред една машина в дъното на залата. Не им отне много време да намерят страницата на „Зелените рицари“. Там имаше сканирано писмо за отнемане на регистрацията, а върху него беше изписано с яркочервени букви: „Да ви го начукам“.
Дъг извади картата памет от камерата и я вкара в слота на компютъра. На екрана се отвори папка.
— Тук има сума ти неща — и много видеозаписи. Ако се опитаме да качим всичко, ще трябва да седим тук до четвъртък заранта.
Ели се зае да порови из страницата на рицарите.
— Посочена е пощенска кутия в Утрехт. Можем да им пратим паметта по пощата.
— Ами ние? Паметта съдържа може би единствените съществуващи снимки на параклиса.
Над касата имаше надпис, който рекламираше дискове, флашки и други периферни устройства. Дъг купи карта памет и започна да прехвърля файловете. Ели отиде в книжарницата отсреща и купи подплатен плик. Когато се върна, на компютърния екран течеше заснетото от Йост в параклиса. Ето я и нея — драскаше като луда с пилата си за нокти. Беше радостна, че Йост остава зад кадър — споменът за неговата смърт беше още твърде болезнен.