Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
Мериам щеше да е достатъчно голяма, за да се терзае на свой ред от обърканите импулси на плътта, а той щеше да е точно толкова безпомощен в опитите си да я вразуми, колкото собственият му баща навремето. Ала не. Сега Мериам щеше да е достатъчно голяма, за да се е омъжила млада и без много да му мисли. Още един сезон и Маркъс щеше да подрусва внуче на коляното си. Затова не харесваше града — защото постоянно му напомняше за неизживени неща. Но пък той и света не харесваше по същата причина. Слава богу, докато имаше работа, която да се свърши, можеше да прогони от главата си всичко това.
Въпросът къде да отворят постоянния офис на банката се разреши лесно, след като Ситрин разговаря с дъщерята на човека, който държеше дюкяна за залагания под тяхната квартира. Оказа се, че девойката от години се опитвала да убеди баща си, че е време да се откаже от този занаят, и сега, с помощта на Ситрин, най-после беше успяла. Долният етаж беше достатъчно голям да приюти охраната в нещо като малка казарма, а в мазето имаше вкопан в каменната основа железен сейф. И така, на мястото на дюкянчето за залагания сега се ширеше — скромно, но уютно — местният клон на Медеанската банка. Ситрин не чака и ден, след като бившият собственик подписа договора за покупко-продажба — веднага се разпореди стените да бъдат пребоядисани в най-яркото бяло, което можеше да се намери в града. На мястото на викача, който им беше проглушавал доскоро ушите с рекламните си призиви за залози и невиждан късмет, сега имаше голяма ламаринена саксия, от чиято тъмна пръст се източваха тънките зелени стъбла и широките заострени листа на половин дузина напъпили лалета.
— Право при нея ли? — попита Ярдем и посочи тясното стълбище, което водеше към втория етаж и частните покои на Ситрин.
Маркъс поклати глава.
— След като сме готови.
Преди тежката дървена врата се отваряше към общо помещение с висок тезгях в единия край. Сега тезгяха го нямаше, а на дъската с тебеширите бяха написани не залози, а имената на новите охранители от отряда на Маркъс и разпределението на задачите им. Вместо клиенти, дошли да си пробват късмета, сега в помещението чакаха четиримата нови членове на отряда, надничаха през тесните зарешетени прозорчета и подмятаха груби шеги по адрес на минувачите. Когато Маркъс влезе, смехът пресекна и четиримата нови охранители — двама първокръвни мъже, една картадамка и едно тимзинско момче, което Маркъс бе решил да вземе в последния момент — застанаха мирно. Щяха да му трябват още хора. Дъските на горния етаж скърцаха под стъпките на Ситрин.
— Чантата готова ли е?
— Да, капитан Уестер, сър — каза картадамката.
Маркъс ѝ кимна и се запъна, смутен от неуслужливата си памет. Жената имаше широки рамене и бедра, ръцете ѝ бяха дебели колкото краката. Козината ѝ беше лъскавочерна, по-тъмна дори от люспите на тимзинското момче. А името ѝ беше… Едир? Едем?
— Енен — каза Ярдем. — Ти ще носиш парите. Барт и Корисен Моут ще вървят отпред и отзад. Аз и капитанът ще поемем фланговете.
— А аз? — попита тимзинското момче. Прозрачните мембрани на очите му се затваряха и отваряха бързо като при нервен тик. С него беше лесно. Както и да му беше името, всички го наричаха Хлебарката.
— Ти ще останеш тук и ще събудиш другите, ако стане нещо интересно — каза Маркъс. Хлебарката сгърби разочаровано рамене, затова Маркъс продължи: — Ако някой е решил да си пробва късмета със сейфа, ще изчака момент, когато повечето от нас са навън. Заключи вратата и не се заплесвай. Тук ще е по-опасно, отколкото с нас.
Хлебарката козирува отсечено. Енен се подсмихна дискретно. Двамата първокръвни отидоха при оръжейния шкаф и наизвадиха куп оръжия, най-страховитите, които краличината гвардия позволяваше да се носят по улиците от гражданите. Маркъс се обърна и тръгна към тясното стълбище. Ярдем го последва.
— Никога няма да им запомня имената — каза Маркъс.
— Винаги казваш така, сър.
— Сериозно?
— Да.
— Хм. Ще го имам предвид.
Стаичките, които изглеждаха толкова малки и претъпкани, когато приютяваха Маркъс, Ярдем, Ситрин и тайното богатство на Ванаи, се бяха превърнали в нелоши частни покои за управителката на новия банков клон. Отзад имаше стаичка с легло и писалище, отпред се помещаваше приемната, отстрани имаше нещо като килер за тоалетни нужди, ала Ситрин беше добавила десетки дребни детайли, които превръщаха маломерната квартира в уютен офис — прозрачни перденца на прозорците, малка икона в единия ъгъл, лакирана масичка, отрупана със стари фактури и копия от товарителници. Взети заедно, тези детайли създаваха впечатлението за дом, обитаван от жена два пъти по-възрастна от Ситрин. Костюм не по-лош от колоритните дрехи, с които майстор Кит и колегите му излизаха на сцената, костюм, който Ситрин носеше като втора кожа.