Пътят на дракона
- Автор: Ейбрахам Даниел
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътят на дракона». Краткое содержание книги:
След като избегна успешно и двете атаки на Маркъс, момчето набра кураж. Стисна по-силно оръжието си, направи заблуждаващ ход надясно, доста тромав, и се стрелна наляво. Маркъс блокира спокойно удара, после прибра острието към себе си през гъстия като супа въздух и перна силно момчето през гърдите. Младежът залитна назад. Намазаният с тебешир учебен меч беше оставил бяла следа през гърдите му, от най-долното ребро до ключицата.
— Следващият! — извика Маркъс.
— Този беше последният, сър — каза Ярдем.
— Благодаря ви, капитан Уестер, сър — каза момчето. Кожата на голите му гърди се беше зачервила и вече отичаше на мястото на удара. Маркъс съжали разсеяно. Не бе имало нужда да наранява младежа.
— Аз ти благодаря, синко. Справи се добре — каза Маркъс и момчето се усмихна широко.
Маркъс сложи ръце на ръба на ямата и се изтегли нагоре. Болеше го цялото тяло, от раменете до стъпалата. Хубава болка. Ярдем му хвърли влажен парцал и Маркъс изтри потта от лицето и врата си. Това беше третата група мъже, които изпитваха, за да попълнят отряда си. Както и в предишните две, кандидатите бяха най-различни. Някои бяха дошли, защото отчаяно си търсеха работа, а не притежаваха други умения освен охотата да причиняват болка. Други просто искаха да се похвалят, че са се били срещу Маркъс Уестер. Много по-малко се бяха явили на изпита, защото разбираха от занаята и защото предложението на Маркъс ги е сварило временно без друг ангажимент.
В последната категория беше и един як картадам със сивкавозлатиста козина и кабралски говор. Маркъс улови погледа на Ярдем и го посочи с брадичка. Ярдем кимна.
— Ти — каза Маркъс. — Как рече, че ти е името, приятел?
— Ахариел — отговори картадамът. — Ахариел Акабриан.
— Добре се биеш. Какво те води в Порте Олива?
— Сключих договор с един отряд от остров Нарин. Работата беше предимно гарнизонна, но после командирът взе да си ляга при пешаците. Плъзнаха слухове и аз реших, че е по-добре да се махна. Мислех да си пробвам късмета в Свободните градове. Щото, покрай Ванаи и прочие, там с години ще харчат луди пари за охрана. Но после чух, че ти търсиш хора.
— При мен работата няма да е гарнизонна — предупреди го Маркъс.
Картадамът вдигна рамене.
— Реших, че ти си човек, дето си подбира работата. Заради Уодфорт, Градис и прочие. Ако работата е достатъчно добра да задържи теб, значи ще е добра и за обикновен наемен войник като мен.
— Оптимист си — рече Маркъс. — Но ще се радваме да работиш за нас, ако условията те удовлетворяват.
— Нямаше да ви губя времето, ако беше иначе — отвърна Ахариел.
— В такъв случай утре сутринта се яви на служба. Ще те включим в графика за дежурства.
Ахариел козирува, обърна се и си тръгна.
— Харесва ми — каза Маркъс. — Не говори много.
— Значи ще се впише отлично, сър — каза Ярдем.
— Приятно е пак да имаш истински отряд.
— Така е.
Маркъс метна парцала на ръба на ямата и попита:
— Време ли е?
— Ще трябва да тръгнем скоро — каза Ярдем.
В началото на лятото улиците на Порте Олива бяха горещи и претъпкани. Просяци висяха по ъглите, а навалицата сякаш имаше свой дял в задушливата жега, не по-малко от опулилото се крайморско слънце. Въздухът миришеше на океан, на мед, горещо масло и кимион. Дрехите също се бяха сменили. Вече не се виждаха жакети и плащове. Синайските мъже и жени се разхождаха по улиците в прозрачни роби, които се увиваха и гънеха около тънките им тела, като да обгръщаха сенки или призраци. Картадамите се бръснеха почти до голо, оставяйки тук-там козина колкото да се накичат с традиционните си мъниста, а облеклото им се състоеше от набедрени препаски и къси блузки с гол гръб, които не оставяха почти нищо на въображението. Ала първокръвните привличаха най-вече вниманието на Маркъс — сякаш измъкнали се от зимните си пашкули, мъже и жени се разхождаха, облечени в ярки цветове, в зелено, жълто, розово. Туниките им бяха срязани отстрани да пропускат както въздуха, така и скришни погледи към голата кожа отдолу. Сякаш всеки ден беше празник.
На Маркъс това не му харесваше.
Твърде силно му напомняше за времето, когато самият той беше млад и не правеше разлика между похот и любов, а спомените за онова време неизменно водеха след себе си спомени за времето после. За това как среща синеоката Алис, как я ухажва с разкази за приключенията си и с бели цветя. За нощите на копнеж, а после за една конкретна нощ под пълна луна, за една споделена ябълка, за целувка край водопад и за края на копнежа. Неговата съвършена жена. В един справедлив свят Алис още щеше да е с него.