Хотели - Първа стая

- Разбира се. Коя е тя?

Устните му отново се разтегнаха. Очевидно се забавляваше, че участва в играта.

- Ами... Смятам, че вие знаете, нали?

- Аз - да. Но вие трябва да ми я посочите!

След като подхождаше по този начин...

- Добре. Да видим какво имаме в склада: един ключ, стар ключ, който би могъл да отвори коя да е врата.

- Коя да е врата - потвърди той, видимо доволен от отредената му роля. - Значи, нито една.

- Хм, този път нямам нито огърлица, нито яйце... Но имам игла за коса.

- Сигурна ли сте, че тя принадлежи към вашия сбор от принадлежности?

- Не... Прав сте. В такъв случай ми остава само... една нагайка!

В отговор той ми намигна съучастнически.

- Ето, това е! Налице е в инвентара!

- Нагайка... - повторих замислено аз.

Коя от нашите легендарни куртизанки е използвала подобна играчка? Опитах се да си припомня названията на стаите, които познавах, но нищо не ми хрумна. И ето че тъкмо в този момент зърнах зад него един ретроплакат...

Изиам проследи погледа ми и се обърна. На поставения в рамка постер, имитация на стара реклама, се виждаше испанска танцьорка, която държи в едната си ръка ветрило, а в другата, като че за да подчертае войнствената си поза, стискаше нагайка. Оставаше ми само да прочета името на тази тайнствена красавица: Лола Монтес.

- Лола Монтес? - зачудих се аз, като подчертах финалното „С“ - Не се ли произнася Монтез?

- Лола Монтес е заглавието на филма, който Макс Офюлс прави на основата на нейния живот. Така че се произнася Монтес.

След този кратък урок - не се и съмнявах от кого го е на-учил, той ме поведе към асансьора и натисна копчето на втория етаж.

Гледката беше поразителна. Вместо ярките цветове, в които бяха издържани останалите етажи, тук всичко бе в черно, включително стените, вратите и мокетът. Въпреки яркото осветление наоколо беше мрачно като в пещера. Налагаше се да пристъпвам внимателно, почти пипнешком, докато стигна до стаята.

Вътрешността се оказа сумрачна и почти толкова печална. Оскъдната светлина идваше от няколко мъждукащи лампи по перваза на ламперията и от тавана. Този кенотаф в памет на най-митичната куртизанка от епохата на романтизма предразполагаше по-скоро към вглъбение, отколкото към бурни страсти. Ала изщракването на ключалката зад мен мигом ми припомни какво ми предстои тук и шибна като камшик сетивата ми.

- Приближи се...

Също както предишния път, тези думи, дошли сякаш от нищото в празната стая, ме извадиха от вцепенението и аз така се стреснах, че едва не изпищях. Сега обаче липсваха тонколони. Металическият тембър, изкривен от вокодера или от друго подобно електронно устройство, не идваха откъм стените на стаята, а от срещуположната на вратата страна, където мракът не позволяваше да се различи нито силует, нито елемент от мебелировката.

Въпреки това успях да доловя в непрогледната тъмнина леко раздвижване. Бих могла да се закълна: някой се прокрадва към мен. Отстъпих назад, като всяка моя крачка бе забавена от страха и желанието, двете отколешни съучастнически чувства от най-ужасните ни кошмари, които ни пронизват най-силно миг преди събуждането.