Криптата на флорентинеца
- Автор: Колдуэлл Йен, Томасон Дастин
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-619-X
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Криптата на флорентинеца». Краткое содержание книги:
Въоръжени с този последен ключ, двамата приятели се гмурват в странния свят на Хипнеротомахия — свят на забравена ерудиция, странни сексуални желания и ужасяващо насилие. Но точно когато започват да осъзнават размера на своето откритие, заснеженото студентско градче е потресено: един отдавнашен изследовател на книгата е застрелян в пустите нощни зали на историческия факултет.
Не знам какво ме кара да си мисля за тази задача точно сега. Може би в подобен момент гатанките придобиват свое собствено призрачно сияние, мъдрост, която озарява покрайнините на битието, когато нищо друго не може да ги освети. В един свят, където половината селяни винаги лъжат, а половината винаги казват истината; където заекът никога не догонва костенурката, защото разстоянието между тях непрекъснато намалява с безконечна поредица от половинки; където вълкът не бива да остава на един бряг с козата, а козата със зелето, защото козата или зелето ще бъдат изядени, и с нищо не можеш да предотвратиш това — в един такъв свят всичко е логично, освен предпоставката. Гатанката е замък, построен във въздуха — напълно обитаем, стига да не поглеждаш надолу. Абсолютно невъзможната истина, която сподели с мен Пол — че една древна вражда между монах и хуманист е довела до създаването на крипта, пълна със съкровища в горските дебри — се крепи върху далеч по-невъзможното: да съществува книга като „Хипнеротомахия“, непроницаема, написана с шифър и пренебрегвана от учените цели пет века. Да, тя не може да съществува, и все пак е тъй реална за мен, както и собственото ми съществуване. Приема ли я, основата е положена и вече мога да изградя невъзможния замък. Останалото е само въпрос на камъни и хоросан.
Когато вратата на асансьора се отваря и фоайето на библиотеката изглежда безтегловно в зимната светлина, обзема ме чувството, че сме излезли от тунел. Спомням си гатанката от „Дедалус“ и си представям изненадата на жабата, когато в последния ден след трите метра изкачване не идва бавното плъзгане надолу. Върхът на кладенеца винаги идва внезапно, пътешествието ненадейно се ускорява в самия край и точно това изпитвам сега. Гатанката, която познавам още от дете — гатанката на „Хипнеротомахия“ — бе разгадана за по-малко от ден.
Минаваме през въртележката на пропуска и откъм входа насреща ни лъхва вятър. Пол отваря вратата и аз се загръщам по-плътно с палтото. Снегът е навсякъде. Няма нито камъни, нито стени или сенки — само блестящи бели вихрушки. Около мен са Чикаго и Тексас; дипломирането; общежитието и родният дом. Ето че най-сетне изведнъж се озовавам над земята.
Тръгваме на юг. По пътя към общежитието минаваме покрай преобърнат контейнер за смет. От преспите се подават купчинки боклук и катеричките вече са се захванали с тях — измъкват обелки от ябълки и почти празни шишенца от лосион, подушват внимателно всичко и чак тогава се заемат с ядене. Те са хитри животинки. Опитът ги е научил, че тук запасите от храна се подновяват всеки ден, затова не си правят труда да събират лешници и жълъди. Когато един грамаден гарван каца върху контейнера и опитва да се наложи, катеричките само цвърчат и продължават да ровят, без да му обръщат внимание.
— Знаеш ли за какво ми напомни онзи гарван? — пита Пол.
Поклащам глава. Птицата разперва фантастичните си криле и гневно отлита, стиснала найлоново пликче с малко трохи в него.
— За орела, който убил Есхил, като пуснал на главата му костенурка — казва Пол.
Поглеждам го да видя дали не се шегува.
— Есхил бил плешив — продължава той. — Орелът искал да пусне костенурката на камък, за да счупи черупката й. И малко се объркал.
Това пък ми напомня за онзи философ, който паднал в кладенец. Умът на Пол вечно прави такива фокуси — подпъхва настоящето в миналото, за да оправи леглото на вчерашния ден.
— Къде би бил сега, ако можеше? — питам аз.
Той ме поглежда развеселен.
— Без ограничения?
Кимвам.
— В Рим с лопата в ръка.
Една катеричка с къшей хляб в лапките любопитно вдига глава към нас.
Пол се обръща към мен.
— Ами ти? В Тексас ли?
— Не.
— В Чикаго?
— Не знам.
Минаваме през задния двор на музея на изкуствата, отвъд който е нашето общежитие. По снега лъкатушат следи.
— Знаеш ли какво ми каза Чарли? — пита Пол, гледайки следите.
— Какво?
— Ако стреляш с пистолет, куршумът пада също толкова бързо, както и ако го изтървеш.
Май съм го чувал на времето в час по физика.
— Не можеш да надбягаш гравитацията — казва Пол. — Колкото и бързо да се движиш, пак падаш като камък. Да се чуди човек дали хоризонталното движение не е само илюзия. Дали не се движим само за да си внушим, че не падаме.