Смъртоносна опасност

Кошмара като че ли най-после забеляза какво става. Лидия потрепери и се отдръпна от Томас, прекъсвайки контакта – налетите й с кръв очи отново се отвориха и се втренчиха в мен. Тя се опита да се изправи, но Томас я стисна здраво, задържайки я на мястото й.

Силата продължаваше да нараства. Около тях се появи втори вихър, който черпеше от свръхестествената енергия. Лидия изкрещя.

– Леонид Кравос! – прогърмя гласът ми. Повторих името и видях как Лидия се ококори стреснато. – Махни се, Кравос! Проклет второразреден призовател на огън! Махни се! Махни се!

При последната дума тропнах с крак, изпращайки силата на екзорсизма надолу в земята.

Лидия изпищя, гърбът й се изви като лък, устата й се отвори широко. Във вихъра се появиха сребърни и златни искрици; те образуваха малка фуния над устата на Лидия. От гърлото й избликна алена енергия и за миг гласът й като че ли се раздвои: тънкият женски писък се сливаше с някакъв нечовешки, отвъдземен вик. Други две струи алена енергия избликнаха от очите й и се изгубиха във вихъра.

Последва имплозия, вихърът се всмука в себе си, прев-ръщайки се в безкрайна тънка линия, плъзна се в пода и се продъни в земята.

Лидия проплака изтощено и се строполи безжизнено на пода. Томас, който продължаваше да я държи, падна заедно с нея. Единственият звук в стаята беше тежкото ни дишане.

Най-накрая успях да се надигна и да седна.

– Майкъл – извиках с подрезгавял глас. – Майкъл, доб-ре ли си?

– Спря ли го? – попита той. – Момичето добре ли е?

– Така мисля.

– Слава богу – рече той. – Доста силно ме ритна, счупи ми ребро. Не съм сигурен, че мога да седя.

– Недей – казах аз и избърсах потта от веждите си. – Счупените ребра са кофти работа. Томас? А ти... Хей! Какво си мислиш, че правиш, по дяволите?

Томас лежеше, прегърнал Лидия, бледото му голо тяло се притискаше към нейното, а устните му гъделичкаха ухото й. Очите на момичето бяха широко отворени, вече с естествения си цвят, но бяха замъглени. Тя като че ли не беше в съзнание, но тялото й леко помръдваше, притискайки бедрата си към неговите. При думите ми Томас ме погледна и примигна: очите му бяха все така бели и пусти.

– Какво? – попита той. – Тя не се противи. Сигурно просто е благодарна за помощта ми.

– Махни се от нея! – извиках аз.

– Гладен съм – каза той. – Няма да я убия, Дрезден. Не и от първия път. Без мен сега да си мъртъв. Просто ми позволи да...

– Не – отвърнах аз.

– Но...

– Не. Махни се от нея или ще се разправям с теб.

Устните на Томас се отдръпнаха, разкривайки зъбите му – съвсем обикновени, не вампирски. Бели и далеч по-идеални от човешките, но иначе напълно нормални.

Отвърнах студено на погледа му.

Томас пръв наведе глава. За миг затвори очи и когато ги отвори, зениците му бяха започнали да възвръщат нормалния си цвят. Той пусна Лидия и се изтърколи настрани от нея. Гръдният му кош все още изглеждаше изкривен, но не чак толкова, колкото преди. Томас се изправи и отново уви кърпата около хълбоците си, след което се обърна и без да каже нито дума, се върна в банята.