Летният рицар

Били отвори вратата на пасажерското място и Джорджия се прехвърли отзад, на претъпканите седалки. Аз се настаних до него и попитах:

– Носиш ли ги?

Били ми подаде една найлонова торбичка от „Уол-Март“.

– Да, затова се забавихме толкова. Мястото е оградено с полицейска лента и навсякъде щъкат ченгета.

– Благодаря – отвърнах аз. После разкъсах торбичката с макетни ножчета с оранжеви пластмасови дръжки, прехвърлих ги в докторската чанта и я затворих отново. Извадих сивия камък от джоба си, омотах конеца, с който беше вързан, около пръстите ми и протегнах ръката си напред, с дланта надолу, на нивото на очите ми. – Да тръгваме.

– Добре – каза Били, стрелвайки ме със скептичен пог-лед. – Накъде?

Сивият камък потрепери и се люшна. Със сигурност помръдна на изток, подръпвайки конеца така, че той се изпъна под лек ъгъл, вместо да сочи право надолу.

– Натам – посочих му аз. – Към езерото.

– Ясно – отвърна Били и подкара вана по улицата. – Накъде отиваме?

Изсумтях и посочих с показалец нагоре.

– Нагоре – рече Били със скептичен тон. – Отиваме нагоре.

Гледах камъка. Той се заклати и аз се съсредоточих върху него така, както върху амулета ми. Той се стабилизира и отново се отмести към езерото, без да потрепва или да се поклаща на конеца.

– Там, горе – уточних аз.

– Къде там горе?

Проблесна светкавица и аз му я показах.

– Ей там горе.

Били погледна към някой, който седеше отзад, и сви замислено устни.

– В такъв случай се надявам, че познаваш някои улици, които не са ми известни. – Той продължи да шофира известно време, а аз му казвах къде да завива наляво и къде надясно. Докато изчаквахме един червен светофар под проливния дъжд, който барабанеше по предното стъкло, Били попита: – Какъв е резултатът досега?

– Действащите с най-добри намерения, но опасно луди лошковци излизат напред на правата – отвърнах аз. – Там горе се бъхтят дворовете на феите и работата сигурно ще е много опасна. Главният лошко е Лятната дама, а Зимният рицар е вярното й псе. Тя има вълшебна кърпичка. Ще я използва, за да превърне една статуя в момиче, което ще убие на един голям флинтстоунски камък в полунощ.

Отзад се разнесоха пъшкания, докато Мерил си проп-равяше път напред.

– Момиче? Лили?

Отместих погледа си от камъка към нея и кимнах.

– Трябва да намерим Аврора и да я спрем. Да спасим момичето.

– Или ще стане какво? – попита Били.

– Лошост?

– Бум-тряс лошост?

Поклатих глава.

– Много по-сериозно от това.

– Какво например?

– Как ти се струва нов ледников период?

Били подсвирна.

– Хм. Нещо против да ти задам няколко въпроса?

– Давай – казах аз, без да отмествам поглед от камъка.

– Така – рече той. – Доколкото разбирам, Аврора се опитва да съсипе и двата двора, нали?

– Да.

– Защо? В смисъл, защо не се прицели само в Зимата, за да може нейните хора да спечелят?